— Господи — промърморих аз, — на този тип няма да му се отразят зле малко упражнения.
— Като малко чекийки пред детското порно на компютъра ли? — подхвърли някой от ПКП.
Всички се засмяхме кисело.
В стаята за разпити от едната страна на Пац седеше Пол Дъфи от ПКП, от другата — Нилс Питърсън от управлението в Нютън. Полицаите се виждаха само от време на време, когато се навеждаха над масата.
Дъфи водеше разпита.
— Добре, още веднъж. Кажи ми какво си спомняш за онази сутрин.
— Вече ви казах.
— Нека чуем отново. Ще се изненадаш, ако ти кажа още колко много неща си спомнят хората, когато разказват историята за втори път.
— Не искам да говоря повече. Уморявам се.
— Слушай, Лени, помисли как ще е по-добре за теб, бива ли? Опитвам се да те изключа от кръга на заподозрените. Вече ти обясних — опитвам се да те зачеркна от списъка. Това е в твой интерес.
— Името мие Лионард.
— Има свидетел, според когото си бил в парка „Колд спринг“ онази сутрин.
Това си беше уловка. А на екрана Дъфи продължи:
— Знаеш, че съм длъжен да проверя. Така е, когато човек има досие като твоето. Не бих си свършил работата както трябва, ако не проверя.
Пац въздъхна.
— Хайде, още веднъж, Лени — подкани го Дъфи. — Не искам да обвиня невинен.
— Името ми е Лионард. — Пац разтърка клепачите си. — Добре. Да, бях в парка. Разхождам се там всяка сутрин. Но изобщо не съм доближавал мястото, където е убито момчето. Никога не отивам в онази част на парка. Не видях нищо — той започна да изброява на пръсти, — не чух нищо, не познавам хлапето, не съм го виждал и не съм чувал за него.
— Добре, Лени, успокой се.
— Спокоен съм си.
Пац стрелна с поглед камерата.
— И не видя никого онази сутрин?
— Не видях.
— Никой ли не те видя как излизаш или как влизаш в апартамента си?
— Откъде да знам!
— Не видя ли в парка човек, който да изглежда подозрително или не на мястото си — някой, за когото трябва да знаем?
— Не.
— Добре, да направим кратка почивка, съгласен ли си? Ти остани тук. Ще се върнем след няколко минути. Ще имаме още няколко въпроса към теб и ще приключим.
— А моят адвокат?
— Още не ми се е обадил.
— Ще ми кажете, когато дойде, нали?
— Разбира се, Лени.
Двамата детективи се надигнаха, за да излязат.
— Никога никого не съм наранил — натърти Пац. — Запомнете това. Никога и никого. Нито веднъж.
— Ясно — увери го Дъфи. — Вярвам ти.
Детективите минаха пред камерата и дойдоха при останалите в стаята, където досега бяха само малки изображения на монитора.
Дъфи завъртя глава.
— Нищо! Натрупал е богат опит в разговорите с полицаи, а аз просто нямам с какво да го притисна. Иска ми се да го оставя да поседи вътре, за да не е толкова наперен, но май нямаме време. Адвокатът му вече пътува насам. Анди, какво искаш да направим?
— Откога се занимавате с него?
— От около два часа.
— И през цялото време е така? Отрича, отрича и пак отрича?
— Ами да. Безполезно е.
— Разпитай го отново.
— Отново ли? Майтапиш ли се? Ти откога гледаш?
— Дъф, дойдох преди малко, но какво друго ни остава? Той е единственият ни истински заподозрян. Едно момче е мъртво, а този там обича момчета. Вече е признал пред вас, че онази сутрин е бил в парка. Познава района. Там е всяка сутрин, затова знае какво се случва. Знае, че в онази гора всяка сутрин минават ученици. Достатъчно едър е, за да наложи силата си на жертвата. Имаме мотив, начин и възможност. Затова казвам да не го оставяш на мира, докато не изкопчиш нещо от него.
Дъфи погледна към останалите в стаята и пак се вторачи в мен.
— Анди, неговият адвокат скоро ще сложи край на това.
— Значи нямаме време за губене, нали? Върни се там. Измъкни от него признание и аз ще го представя пред голямото съдебно жури още този следобед.
— Да измъкна признание ли? Ей така?
— Затова ти е голяма заплатата, мой човек.
— Ами хлапетата в училището? Нали уж натам щяхме да се насочим.
— Дъф, ще продължаваме да търсим и сред тях, но какво имаме всъщност? Куп пощурели от ужас ученици, които плямпат във „Фейсбук“? И какво от това? Погледни онзи тип оттатък. Виж го добре. Кажи ми, ако имаме по-подозрителен от него. Нямаме друг.
— Анди, наистина ли вярваш в това? Смяташ, че той е човекът?
— Да. Може би. Може би. Само че се нуждаем от нещо сериозно, за да го докажем. Дай ми самопризнания, Дъф. Дай ми ножа. Дай ми каквото и да било. Нуждаем се от нещо съществено.