— Така да бъде. — Дъфи се обърна решително към полицая от Нютън, който работеше с него по случая. — Ще го разпитаме отново. Както каза шефът.
Другият се подвоуми и го погледна умоляващо: „Защо си пилеем времето?“.
— Ще го направим отново — повтори Дъфи. — Както иска шефът.
Г-н Ладжудис: В онзи ден детективите не успяха да се върнат в стаята за разпити при Лионард Пац, нали?
Свидетел: Да, не успяха. Нито в онзи ден, нито в друг.
Г-н Ладжудис: Какво почувствахте тогава?
Свидетел: Според мен това беше грешка. Според данните, с които разполагахме в онзи момент, беше грешка да се откажем от Пац като заподозрян в толкова ранен етап от разследването. Той беше най-подозрителният от всички.
Г-н Ладжудис: Още ли го мислите?
Свидетел: Нямам никакви съмнения. Трябваше да се съсредоточим върху него.
Г-н Ладжудис: Защо?
Свидетел: Защото сведенията, които имахме, ни насочваха към него.
Г-н Ладжудис: Не всички сведения.
Свидетел: Всички ли? Събраните сведения никога не сочат само в една посока, не и в труден случай като този. Тъкмо в това е проблемът. Нямате достатъчно информация, сведенията са непълни. Не се откроява ясна структура, липсва очевиден отговор. Затова детективите правят същото като останалите хора — изграждат някакво обяснение в главите си, някаква теория, а после търсят данни, които биха я потвърдили. Първо набелязват заподозрян, след това търсят доказателствата, с които да го обвинят. И престават да забелязват сведенията, които насочват към други заподозрени.
Г-н Ладжудис: Като Лионард Пац.
Свидетел: Да, като Лионард Пац.
Г-н Ладжудис: Значи смятате, че точно това се е случило?
Свидетел: Да, смятам, че бяха допуснати грешки.
Г-н Ладжудис: И какво би трябвало да направи детективът в такова положение?
Свидетел: Трябва да внимава, да не прибързва в съсредоточаването върху един заподозрян. Защото ако сбърка в предположението си, ще пропусне сведения, които му показват верния отговор. Ще пропусне дори очевидни неща.
Г-н Ладжудис: Но детективът трябва да се опира на теории. Трябва да се насочи към заподозрени дори преди да има ясни доказателства срещу тях. Какво друго му остава?
Свидетел: Това е дилемата. Винаги започваш с догадки. И понякога грешиш.
Г-н Ладжудис: Някой сгреши ли в този случай?
Свидетел: Не знаехме. Просто не знаехме.
Г-н Ладжудис: Добре, да продължим с вашата история. Защо детективите не продължиха разпита на Пац?
Възрастен мъж с ожулено адвокатско куфарче влезе при детективите. Името му беше Джонатан Клайн. Беше нисък, слабоват, леко прегърбен, с дълга, ярко бяла коса. Сресваше я назад и тя падаше на яката му. Имаше и бяла козя брадичка.
— Здравей, Анди — каза той кротко.
Стиснахме си ръцете дружески. Открай време харесвах и уважавах Джонатан Клайн. Този библиофил, с леко бохемски начин на живот, не приличаше на мен. (Аз съм си обикновен като препечена филийка.) Но той не поучаваше, нито лъжеше и се отличаваше от събратята си зад масата на защитата в съдебната зала, които боравеха доста нехайно с истината. Несъмнено беше умен и познаваше добре законите. Най-подходящата дума за Клейн беше „мъдър“. Трябва да си призная, че изпитвах детинска привързаност към мъжете от поколението на моя баща, сякаш все още таях крехката надежда да се избавя от представата за себе си като сирак, дори на тази възраст.
— Бих искал веднага да говоря с клиента си — промълви Клайн.
Поначало говореше тихо, а не защото използваше това като тактика, и хората около него обикновено веднага се смълчаваха. Неволно се привеждаха към Клайн, за да чуят какво казва.
— Джонатан, не знаех, че си негов адвокат. Малко е долнопробен за теб, не мислиш ли? Някакъв окаян педофил, който стиска момчета за топките. Няма да се отрази добре на репутацията ти.
— Репутацията ми ли? Та аз съм адвокат! Впрочем не съм тук заради факта че той е педофил. И двамата знаем това. Твърде много полицаи са се струпали тук, за да се занимават с опипване на нечии топки.
Отдръпнах се.
— Както кажеш. В другата стая е, влизай.
— Ще изключите ли камерата и микрофона?
— Ами да. Ако искаш, преместете се в друга стая.