— Няма нужда. — Клайн се усмихна благо. — Имам ти доверие, Анди.
— Достатъчно ли, за да оставиш твоя човек да говори с нас?
— О, не. Прекалено голямо доверие ти имам, за да допусна това.
Така разпитът на Пац приключи.
Девет и половина вечерта.
Лори лежеше на дивана, загледана в мен и сложила книгата на корема си. Беше в кафяв пуловер с претрупана бродерия около яката, с очилата си за четене с рогови рамки. През годините тя бе открила как да запази младежкия си вид — вместо бродираните селски блузи и прокъсаните джинси избра по-елегантна разновидност на същия този стил.
— Искаш ли да поговорим? — попита тя.
— За какво да говорим?
— За Джейкъб.
— Вече го направихме.
— Знам, но ти си потънал в мрачни размисли.
— Не съм. Гледам телевизия.
— Готварски канал? — усмихна се тя със закачливо недоверие.
— Няма друго за гледане. А аз харесвам готвенето.
— Напротив.
— Обичам да гледам как други готвят.
— Няма нищо, Анди. Не е задължително да говорим, ако не искаш.
— Не това е причината. Но няма за какво да говорим.
— Може ли да ти задам един въпрос?
Отвърнах с поглед: „Има ли значение какво ще кажа?“
Тя взе дистанционното от масичката и изключи телевизора.
— Когато говорихме днес с Джейкъб, ти каза, че не го подозираш в нищо, а после изведнъж го подложи на кръстосан разпит.
— Не е вярно.
— Точно това направи. Не го обвини направо, но тонът ти беше… прокурорски.
— Наистина ли?
— Е, малко.
— Съжалявам, ако така ти се е сторило. Ще му се извиня по-късно.
— Няма нужда да се извиняваш.
— Има, щом е прозвучало така.
— Само те питам защо го направи. Има ли нещо, което не ми казваш?
— Например?
— Каквото и да е, което те е подтикнало да се държиш така.
— Не се заяждах с него. Впрочем само бях разстроен заради ножа. И заради написаното от Дерек във „Фейсбук“.
— Защото Джейкъб имаше някои поведенчески…
— Стига, Лори, за Бога! Дръж се сериозно. Някакви деца клюкарстват, нищо повече. Ех, сега да ми падне Дерек… Страшно глупаво е постъпил, като е написал това. Честно да ти кажа, понякога си мисля, че момчето не е съвсем наред с главата.
— Дерек не е лошо момче.
— Ще го твърдиш ли, ако някой ден потропат на вратата ни заради Джейкъб?
— Възможно ли е наистина?
— Не. Разбира се, че не.
— Няма ли да се окажем виновни?
— За какво?
— Ако не съобщим.
— Не. Господи, не! Няма какво да съобщаваме. Не е престъпление да имаш нож. Не е престъпление да си глупав тийнейджър — слава Богу, иначе трябваше да пратим половината от тях зад решетките.
Лори кимна сдържано.
— Само че той вече е обвинен, а сега и ти знаеш. Не можем да очакваме, че полицията няма да научи и без наша помощ. Има го на онази страница във „Фейсбук“.
— Лори, обвинението не е обосновано. Няма причина да стоварваме целия свят върху главата на Джейк. Цялата тази история е нелепа.
— Наистина ли го мислиш, Анди?
— Да! Разбира се. А ти?
Тя се взираше изпитателно в лицето ми.
— Добре… Значи не това те тревожи?
— Нали ти казах, че нищо не ме тревожи.
— Така ли е?
— Да, така.
— А какво направи с ножа?
— Отървах се от него.
— Къде?
— Изхвърлих го. Не тук. В една кофа за боклук.
— Значи го прикриваш.
— Не. Просто исках да махна ножа от дома си. И не искам никой да се възползва от него, за да изкара Джейкъб виновен, макар че не е вярно. Това е всичко.
— Ако си постъпил така, значи прикриваш Джейкъб?
— Не можеш да прикриваш някого, ако не е извършил нищо лошо.
Тя ме погледна преценяващо.
— Щом казваш. Качвам се да спя. Идваш ли?
— След малко.
Тя стана, дойде при мен, зарови пръсти в косата ми и ме целуна по челото.
— Не стой до късно, миличък. Утре ще ти бъде трудно да се надигнеш от леглото.
— Лори, ти не отговори на моя въпрос. Попитах ти какво мислиш? Не си ли съгласна, че е нелепо да подозираме Джейкъб?
— Да, много ми е трудно да си го представя.
— Но можеш да си го представиш?
— Не знам. Ти не можеш ли, Анди? Дори не можеш да си го представиш ли?
— Не мога. Говорим за нашия син.
Тя се отдръпна предпазливо.
— Не знам. Сигурно и аз не мога да си го представя. А после се сещам, че когато се събудих сутринта, не можех да си представя и онзи нож.
8
Неделя, 22 април 2007 г., десет дни след убийството