Оставих го на онази зелена поляна и поех по моста над реката към Кеймбридж, унил и объркан. Примирих се, че ще ме отстранят от случая — нямаше как Рифкин сам да си го е измислил. Някой му бе съобщил за решението, вероятно Ладжудис, който подобно на Яго от „Отело“ бе шепнал неуморно в ухото на районния прокурор и накрая бе постигнал своето. Така да бъде. Щяха да ме отстранят заради конфликт на интереси, тоест заради формалност. Надиграха ме, нищо повече. Обичайните интриги в службата, които открай време отбягвах. Ладжудис щеше да получи своя важен случай, а аз щях да се заема със следващата папка, със следващия труп, попаднал на конвейера. Още вярвах в това — не знам дали от глупост или от заблуда, не бях прозрял какво ме чакаше. Твърде малко сведения насочваха разследването към Джейкъб — подхвърлена от ученичка тайна, клюки на няколко хлапета във „Фейсбук“, дори ножът. Всичко това не струваше нищо като доказателства. Всеки що-годе добър адвокат можеше да ги отхвърли с един замах.
В съдебната палата при главния вход ме чакаха цели четирима полицаи в цивилни дрехи. Знаех, че всички са от ПКП, но познавах добре само един от тях — детектива Мойнихън. Те ме придружиха като преторианска гвардия от фоайето до районната прокуратура, после през пустите работни зали и коридори в това неделно утро чак до ъгловия кабинет на Лин Канаван.
Там около заседателната маса седяха трима — Канаван, Ладжудис и отговорникът за връзките с медиите Лари Сиф, който беше неотлъчно до Канаван през последната година — потискащ символ на нейната неспирна предизборна кампания. Не изпитвах лична неприязън към Сиф, но презирах нахлуването му в свещения процес, на който бях посветил живота си. Повечето време дори не се налагаше да си отваря устата, присъствието му стигаше, за да напомня, че винаги трябва да мислим и за политиката.
— Седни, Анди — покани ме районният прокурор Канаван.
— Лин, наистина ли смяташ, че всичко това е необходимо? Какво очакваше да направя? Да скоча през прозореца ли?
— За твое добро е. Знаеш правилата.
— Какви правила?! Чувствам се като задържан под стража.
— Не. Просто внимаваме. Хората изпадат в стрес и реакциите им не могат да бъдат предвидени. Не искаме сцени. И ти щеше да постъпиш така на мое място.
— Не е вярно. — Аз седнах. — И от какво трябва да изпадна в стрес?
— Анди, имаме лоши новини. По случая Рифкин… Помниш отпечатъка на дрехата на жертвата, нали? Отпечатъкът е на твоя син Джейкъб.
Тя плъзна към мен доклад, защипан с телбод.
Прегледах доклада от лабораторията по криминалистика към щатската полиция. Имаше посочени дванайсет точки на съвпадение между отпечатъка от местопрестъплението и един от отпечатъците, взети от Джейкъб. Много повече от осемте точки, необходими за идентифициране според стандартната процедура.
Промълвих объркан:
— Убеден съм, че има някакво обяснение.
— И аз съм убедена, че има.
— Те бяха съученици. В една паралелка са. Познаваха се.
— Да.
— Това не означава, че…
— Знаем, Анди.
Всички ме гледаха със съжаление, освен най-младите полицаи, които сега стояха до прозореца, не ме познаваха и можеха да ме презират на воля като всеки друг от лошите типове.
— Ти си в платен отпуск. Вината отчасти е моя — сгреших, че поначало допуснах да поемеш случая. Те… — тя махна с ръка към полицаите — … ще отидат с тебе в твоя кабинет. Можеш да вземеш личните си вещи. Никакви документи. Няма да докосваш компютъра. Работният ти архив принадлежи на прокуратурата.
— Кой поема случая?
— Нийл.
Усмихнах се. „Разбира се.“
— Анди, имаш ли някакви причини да възразиш срещу това?
— Лин, нима има значение какво мисля аз?
— Може би, ако се обосновеш.
Завъртях глава.
— Не. Нека той го поеме. Дори настоявам.
Ладжудис се извърна, за да не срещне погледа ми.
— Арестувахте ли го?
Още погледи започнаха да шарят встрани от мен.
— Лин, арестувахте ли сина ми?
— Не.
— А ще го направите ли?
Ладжудис се намеси:
— Не сме длъжни да те уведомим.
Лин вдигна ръка, за да го укроти.
— Да. При тези обстоятелства почти нямаме избор.
— Какви обстоятелства? Да не мислите, че ще отпрати към Коста Рика?