Тя вдигна рамене.
— Имате ли заповед?
— Да.
— Лин, давам ти дума — той ще дойде сам. Няма нужда да го арестувате. Не му е мястото в затвора дори за една нощ. Знаеш, че няма риск да се укрие. Той е мой син. Моят син, Лин! Не искам да го видя арестуван.
— Анди — главната прокурорка отхвърли молбите ми с жест, сякаш разпръсна облаче дим, — вероятно ще бъде най-добре за всички, ако стоиш настрана от съдебната палата за известно време. Докато се слегне прахолякът, така да се каже. Разбрахме ли се?
— Лин, моля те като приятел, моля те за лична услуга. Моля те, не го арестувайте.
— Анди, няма да претегляме това на кантар.
— Защо? Не разбирам. Заради един пръстов отпечатък? Един скапан отпечатък?! Само това ли имате? Сигурно имате и нещо друго. Кажи ми, че имате и друго.
— Анди, предлагам ти да си потърсиш адвокат.
— Да си потърся адвокат ли? И аз съм юрист! Кажи ми защо постъпвате така с моя син. Вие съсипвате семейството ми. Имам право да знам защо.
— Действам съобразно наличните, доказателства, това е всичко.
— Те сочат към Пац. Вече ти казах.
— Не всичко ти е известно. Има много повече.
Минаха миг-два, докато осъзная какво означаваха думите й. Но само толкова. Реших, че от този момент няма да давам никаква информация.
Изправих се.
— Добре, да направим каквото е нужно.
— Как тъй изведнъж отстъпи?
— Искаш ли да ми кажеш още нещо? А ти, Нийл?
— Трябва да знаеш, че сме загрижени за теб — подчерта Канаван. — Каквото и да е направил твоят син, не си го извършил ти. С теб се познаваме отдавна. Няма да забравя това.
Усетих как лицето ми се скова, сякаш гледах през дупките на каменна маска. Взирах се само в Канаван, в старата си приятелка, която още обичах и на която въпреки всичко все още се доверявах. Не смеех да погледна Ладжудис. Някаква необуздана енергия нахлуваше в дясната ми ръка. Струваше ми се, че само да го погледна, и ръката ми ще се стрелне, ще го сграбча за гърлото и ще го удуша.
— Приключихме ли този разговор? — попитах аз.
— Да.
— Добре. Трябва да тръгвам.
Лицето на Канаван издаваше безпокойство.
— Анди, в състояние ли си да караш?
— Напълно.
— Добре. Полицаите ще те придружат до кабинета.
Когато отидох в кабинета, нахвърлях някои вещи в кашон — хартийки и дреболии от бюрото, смъкнати от стените снимки, малки сувенири от дългогодишната работа. Дръжка на брадва — веществено доказателство по случай, в който не успях да убедя голямото съдебно жури да повдигне обвинение. Побраха се в един кашон — толкова години, толкова приятелства, уважението, което си заслужих малко по малко с всяко съдебно дело. Всичко това оставаше в миналото, както и да завърши процесът срещу Джейкъб. Дори да го оправдаят, никога нищо нямаше да е същото. Съдебните заседатели можеха да обявят моя син за невинен, но не и да убедят всеки в невинността му. Завинаги щяхме да останем обгърнати от вонята на подозренията. Съмнявах се, че някога ще вляза в съдебна зала като юрист. Но събитията се редуваха прекалено бързо, за да размишлявам над миналото или бъдещето. За мен беше важно само настоящето.
Колкото и да е странно, не изпаднах в паника. Изобщо не си изпуснах нервите. Обвинението в убийство срещу Джейкъб беше като хвърлена граната — рано или късно щеше да избухне и да ни унищожи. Оставаше само да се изяснят подробностите, но ме споходи единствено необичайното и невъзмутимо желание за действие. Не се съмнявах, че към дома ми се е отправил екип със заповед за обиск. Може би дори това бе накарало Канаван да ме повика в прокуратурата — за да ме държи далече от къщата, докато претърсват. Аз бих направил точно това.
Излязох припряно от кабинета.
Обадих се на мобилния телефон на Лори от колата. Тя не отговори.
— Лори, това е много, много важно. Обади ми се на секундата, щом получиш съобщението.
Обадих се и на мобилния телефон на Джейкъб. Не ми отговори.
Добрах се до дома си прекалено късно — четири патрулни коли от управлението в Нютън бяха спрели отпред, за да отцепят мястото, докато чакаха някой да донесе заповедта за обиск. Продължих по улицата, завих и спрях зад къщата.
Нашият двор е до спирка на крайградски влак, от която го отделя ограда, висока два метра и половина. Покатерих се и я прескочих с лекота. В кръвта ми имаше такъв прилив на адреналин, че бих могъл да изкача на един дъх и „Ръшмор“.
Проврях се през храстите около моравата. Листата ме боцкаха.
Прекосих двора на бегом. Съседът се занимаваше с градинката си. Махна ми с ръка и аз отвърнах по навик, докато тичах.