Профучах нагоре по стълбите, нахълтах в стаята на Джейкъб и започнах да отварям трескаво чекмеджетата, гардероба, събарях на пода купчини дрехи в отчаяния стремеж да намеря всичко, което би могло да послужи и като най-косвено доказателство, и да се отърва от него.
Ужасно ли ви звучи? Мога да чуя как си казвате: „Унищожаване на доказателства!? Възпрепятстване на правосъдието!?“ Наивни сте. Въобразявате си, че на съда може да се разчита, че грешките са рядкост и затова съм бил длъжен да се доверя на системата. „Ако искрено е вярвал в невинността на Джейкъб — казвате си вие, — просто би оставил полицаите да претърсят и да вземат каквото решат.“ А сега чуйте мръсната малка тайна — процентът на грешките в наказателните дела е много по-висок, отколкото някой от вас може да си представи. И не само в случаите, когато истински престъпници се отървават безнаказано. Ние признаваме и приемаме тези „грешки“. Те са предвидим резултат от правилата, които дават предимство на защитата в съдебния процес, но голямата изненада са честите случаи, когато осъждат невинни хора. Не признаваме тези грешки, дори не мислим за тях, защото те подлагат на съмнение твърде много неща. Всъщност ние смятаме за „доказателства“ и съмнителни свидетелски показания — дадени от хора, които винаги могат да сгрешат. Паметта подвежда, на разпознаването от очевидци не може да се разчита, а дори и най-добросъвестните полицаи могат да сбъркат и в преценката, и в спомените си. Субективният елемент във всяка система винаги може да доведе до грешка. Защо съдът да е изключение? Не е. Нашата сляпа вяра в системата се дължи на невежество и очакване на чудеса. За нищо на света нямаше да й поверя участта на своя син. Не защото го смятах за виновен, а именно защото според мен той беше невинен. Правех онова, което зависи от мен, за да наложа правилния резултат — справедливия резултат. Ако не ми вярвате, прекарайте няколко часа в най-близката съдебна зала, където се гледат наказателни дела, а после се попитайте дали наистина сте убедени, че там няма грешки. Попитайте се дали бихте поверили своето дете на тази система.
Както и да е, не намерих нищо обезпокояващо в стаята на Джейк. Само обичайните за момче като него дреболии, непрани дрехи, маратонки, деформирани по очертанията на грамадните му стъпала, учебници, списания за видеоигри, зарядни устройства за различните електронни устройства. Дори не знам какво очаквах да открия. Лошото беше, че още не знаех с какво разполага прокуратурата, какво ги накара да бързат толкова с обвиненията към Джейкъб, затова въпросите за липсващото парче ме влудяваха.
Още бях в стаята, когато телефонът ми звънна. Беше Лори, отишла при приятелка в Бруклайн на двайсетина минути с кола. Казах й да се прибере веднага, но не добавих нищо друго. Беше прекалено емоционална и не знаех как ще реагира, а нямах време за разправии с нея. „Първо помогни на Джейкъб, после се грижи за Лори.“
— Къде е Джейкъб? — попитах я.
Не знаеше. Прекъснах разговора.
Огледах стаята за последен път. Издушавах се да скрия лаптопа на Джейкъб. Само Бог знаеше какво можеше да има на диска. Тревожех се обаче, че каквото и да направя, ще му навредя. Ако компютърът липсваше, щеше да изглежда подозрително, защото той всеки ден влизаше в нета. От друга страна, може би съдържаше доказателства, които да са в негова вреда. Накрая го оставих където си беше — може би неблагоразумно решение, но нямах време за колебания. Джейкъб знаеше, че го обвиниха публично във „Фейсбук“. Разчитах, че е достатъчно хитър да прочисти диска на лаптопа, ако се е налагало.
Чух звънеца на входа. Край на играта. Още бях задъхан.
Пред вратата стоеше не някой друг, а Пол Дъфи, който трябваше да ми връчи заповедта за обиск.
— Съжалявам, Анди.
Още не можех да повярвам. Полицаите със сините якета, патрулните коли с включените мигащи лампи, старият приятел, който ми подаваше сгънатия лист — изобщо не знаех как да реагирам, затова почти не помръднах. Стоях онемял, а той сложи заповедта в ръката ми.
— Анди, трябва да изчакаш отвън. Знаеш правилата.
Минаха няколко секунди, преди да се овладея, за да се върна в настоящето и да приема, че това наистина се случва. Бях решен да не правя грешката на аматьорите — нямаше да се издам с нищо. Никакви глупави думи, избълвани под напрежение в критичните начални моменти на процеса. Тъкмо след такива грешки хората попадат в килията.
— Анди, тук ли е Джейкъб?
— Не.
— Знаеш ли къде е?
— Нямам представа.
— Добре, мой човек, отдръпни се, моля те.
Той докосна леко ръката ми, за да ме подкани, но не ме дръпна встрани. Изглежда беше готов да изчака, докато се опомня. Приведе се към мен и промърмори сговорчиво: