— Хайде да го направим както е редно.
— Всичко е наред, Пол.
— Съжалявам.
— Просто си свърши работата, нали разбираш? Не се оплесквай.
— Добре.
— Не пропускай нищичко, иначе Ладжудис ще те разпердушини. На делото ще те изкара пред съда най-некадърното ченге, помни какво ти казвам. Няма да се спре пред нищо. Няма да е на твоя страна като мен.
— Добре, Анди. Разбрах. Хайде, застани отвън.
Чаках на тротоара пред къщата. Улицата започна да се пълни със зяпачи, привлечени от спрелите отпред полицейски коли. Предпочитах да отида в задния двор, за да не се набивам на очи, но трябваше да посрещна Лори или Джейкъб, да ги успокоя… и да ги подготвя.
Лори си дойде само няколко минути след началото на обиска. Олюля се, когато чу новината. Прегърнах я и зашепнах на ухото й да не казва нищо, дори да не издава никакви чувства — нито страх, нито тъга. Да не им дава нищо, за което да се хванат. Тя пое дълбоко дъх и се разплака. Хлипаше искрено, невъздържано, сякаш никой не ни гледаше. Не я интересуваше какво ще си помислят хората; никой не бе мислил нищо лошо за нея през целия й живот. Но аз знаех по-добре от нея какво може да се случи. Стояхме заедно пред къщата, аз обгръщах раменете й с ръка като закрилник и господар.
Обискът се проточи повече от час. Преместихме се зад къщата и седнахме на верандата. Лори пак заплака тихо, опита за малко да се успокои, но сълзите потекоха отново.
По някое време детектив Дъфи дойде отзад и се качи по стъпалата на верандата.
— Анди, искам да знаеш, че тази сутрин намерихме нож в парка. В тинята до езерцето.
— Знаех си. Знаех си, че ще бъде открит. По него има ли кръв, отпечатъци, каквото и да е?
— Няма нищо очевидно. Сега е в лабораторията. По целия нож имаше засъхнали водорасли като зелен прах.
— Ножът е на Пац.
— Не знам. Може би.
— Какъв е?
— Прилича на обикновен кухненски нож.
— Кухненски ли? — обади се Лори.
— Ами да. От вашите ножове не липсва ли някой?
— Стига, Дъф, дръж се сериозно — сопнах се аз. — Защо задаваш такъв въпрос?
— Съжалявам, но съм длъжен да попитам.
Лори го гледаше с неприязън.
— Анди, Джейкъб не ви ли се обади досега? — попита Дъфи.
— Не. Не можем да го открием. Звъняхме на кого ли не.
Дъфи се постара да скрие недоверието си.
— Той е хлапе — продължих аз — и понякога се запилява някъде. Когато се върне тук, Пол, не искам никой да говори с него. Никакви въпроси. Той е непълнолетен. Има правото на разпита да присъства родител или настойник. Не се опитвайте да ни въртите номера.
— За Бога, Анди, никой няма да ви върти номера. И все пак е очевидно, че искаме да говорим с него.
— Забрави.
— Анди, това може да му помогне.
— Забрави, казах. Той няма какво да каже. Нито дума.
Нещо привлече погледите ни насред двора и тримата се обърнахме. Заек, сивкав като кора на дърво, подуши въздуха, завъртя глава нащрек, после измина с подскоци няколко стъпки и спря. Сля се с тревата и мъждивата светлина. Почти го изгубих от поглед, докато не подскочи отново като сива вълничка по вода.
Дъфи пак се обърна към Лори. Само преди няколко съботи бяхме на ресторант с Дъфи и съпругата му. Струваше ми се, че е било в друг живот.
— Лори, ние почти привършихме работата си тук. Скоро ще се махнем.
Тя кимна, но се чувстваше прекалено ядосана, съкрушена и предадена, за да му отговори.
— Пол — подхванах аз, — той не го е направил. Искам да ти го кажа сега, защото може да нямам друг шанс. Нищо чудно да нямаме възможност да поговорим в близките дни, затова искам да го чуеш от мен. Той не го е направил. Това е.
— Добре. Чух те.
Дъфи се обърна.
— Той е невинен. Невинен също като твоето дете.
— Добре.
Дъфи си тръгна. Заекът се бе притаил в храстите и дъвчеше нещо.
Чакахме Джейкъб до здрач. И полицаите, и зяпачите се разотидоха. Той не се появи.
Беше се крил часове наред, повечето време — в гората на парка „Колд спринг“, в нечии задни дворове, накрая и на игралната площадка зад началното училище, където учеше преди години. Там го намерили полицаи около осем часа вечерта.
Не се възпротивил, когато му сложили белезници. Не се опитал да побегне. Посрещнал полицая с думите: „Аз съм този, когото търсите“. А после: „Не го направих аз“. Полицаят отвърнал с пренебрежение: „И как отпечатък от палеца ти попадна върху трупа?“. Джейкъб избълвал (дали от глупост, или от пресметливост, не знам до ден-днешен): „Намерих го. Лежеше там. Опитах се да го вдигна, за да му помогна. После видях, че е мъртъв. Уплаших се и избягах“. Единствените показания на Джейкъб пред полицията. Впоследствие разбра колко опасно е да изтърси такива признания. Не каза нито дума повече. За разлика от почти всички свои връстници Джейкъб разбираше много добре какви права му дава Петата поправка на конституцията. По-късно имаше какви ли не догадки защо е направил това единствено признание, доколко е било пълно или изкривено в негова полза. Някои твърдяха, че го е изпипал предварително и го е казал в най-подходящия момент — за да тласне процеса в нужната посока, да започне защитата си колкото може по-рано. Знам само, че Джейкъб никога не е бил толкова хитроумен или лукав, колкото го описваха в медиите.