Разбира се, накрая се оказа, че Лори е права — „гените на убиец“ хвърлиха сянката си над нас, макар и не точно така, както тя очакваше. Но на първата среща Джонатан и аз, възпитани в хуманистичната традиция на закона, инстинктивно отхвърлихме тази идея. Присмяхме й се. Само че тя бе обладала въображението и на Лори, и на Джейкъб.
Долната челюст на сина ми буквално увисна.
— Някой ще ми каже ли за какво си говорите тук?
— Джейк… — започнах, но думите не идваха.
— Какво? Някой да ми каже!
— Баща ми е в затвора. И то от отдавна.
— Но нали изобщо не си познавал баща си?
— Не е съвсем вярно.
— Но ти така ми каза! Винаги си го казвал.
— Така е, казвах го. Съжалявам. Никога не съм го познавал истински, това поне е вярно. Но знаех кой е той.
— Значи си ме лъгал?
— Не ти казвах цялата истина.
— Лъгал си ме.
Наведох глава. Всички причини, всички мои преживявания в детството сега изглеждаха смехотворни и неуместни.
— Не знам.
— Стига бе… И какво е направил?
Поех си дъх.
— Убил е едно момиче.
— Как? Защо? Какво е станало?
— Наистина не искам да говоря за това.
— Не искаш да говориш за това ли? Да бе, как ли пък ще искаш!
— Той е бил зъл човек, Джейкъб, това е всичко. Нека не задълбаваме повече.
— И защо не си ми казал?
— Джейкъб — намеси се Лори тихо, — аз също не подозирах. Научих едва снощи. — Тя хвана ръката му. — Не се стряскай. Още се мъчим да проумеем как да се справим с това. Опитай да запазиш спокойствие, бива ли?
— Ама това… това не е истина. Защо не си ми казал? Нали той ми е… да бе, пада ми се дядо. Как така ще криеш от мен? Ти за какъв се мислиш, бе?
— Джейкъб! Внимавай как говориш с баща си.
— Няма нищо, Лори, има право да се чувства засегнат.
— Ами да, засегнат съм!
— Джейкъб, не ти казах, както не казах и на никой друг, защото се боях, че хората ще си създадат друга представа за мен. А сега се боя, че хората ще си създадат друга представа и за теб. Не исках това да се случи. Някой ден, може би съвсем скоро, ще ме разбереш. — Той впи сърдит поглед в мен. — Не исках да стигнем дотук. Исках… исках да оставя всичко това зад гърба си.
— Но, татко, това е част от мен.
— Не съм съгласен.
— Имах право да знам.
— Джейк, с това също не съм съгласен.
— Значи не съм имал право да знам, така ли? За собствения си род?!
— Имаше право да не знаеш. Имаше право да започнеш на чисто, да бъдеш какъвто ти поискаш, също като останалите деца.
— Но аз не съм като останалите деца.
— Разбира се, че си като тях!
Лори обърна глава встрани.
Джейкъб се облегна и отпусна на стола. Изглеждаше по-скоро смаян, отколкото разочарован. Въпросите и оплакванията бяха начин да отприщи чувствата си. Поседя умислен.
— Не е за вярване — промърмори той объркано. — Направо не е за вярване. Не мога да повярвам, че си го направил…
— Виж какво, ако си ми ядосан, че те лъгах, твое право е. Но аз постъпих така с добри намерения. Направих го за теб. Правех го за теб още преди да се родиш.
— Да бе, да! Правил си го за себе си.
— Да, но и за сина си — за сина, който се надявах да имам един ден, за да направя живота му малко по-лек. За теб.
— Ама не стана както си искал, нали?
— Според мен стана точно това. Мисля, че твоят живот досега беше по-лек, отколкото можеше да бъде. Искрено се надявам да е така. Поне няма съмнение, че беше по-добър от моя.
— Татко, виж докъде се докарахме.
— Е, и?
Той замълча. Лори опита пак с подкупващ тон:
— Джейкъб, сега трябва да внимаваме как говорим един с друг, не мислиш ли? Опитай се да разбереш подбудите на баща си, дори и да не ги приемаш. Постави се на негово място.
— Мамо, нали ти каза току-що, че имам „гени на убиец“?
— Не съм казвала това, Джейкъб.
— Ама се подразбираше. Каза го, то си е ясно!
— Знаеш, че не съм го казвала. Дори не вярвам в това. Говорех за други съдебни дела, за които четох.
— Мамо, не ти се сърдя. Това просто си е факт. Ако не се тревожеше, нямаше да търсиш в „Гугъл“.
— Факт ли? Ти как реши изведнъж, че е факт?
— Мамо, нека те попитам нещо — защо хората искат да говорят само за наследяването на добрите качества? Ако детето на някой атлет се прояви в спорта, никой не се притеснява да каже, че е наследило дарбата на баща си. Когато и детето на някой музикант е талант в музиката или когато детето на професор е умно — за това говоря. Каква е разликата, а?
— Не знам, Джейкъб. Но не е същото.
Джонатан мълчеше от толкова дълго време, че бях забравил за присъствието му. Той каза невъзмутимо: