Намерих колата му — ръждясващ „Форд Проуб“ от края на 90-те години с цвят на слива. Помнех описанието от доклада на Пол Дъфи, който бе започнал да събира сведения за Пац. Съвсем подходяща кола за педофил. Пац бе налепил по своя „педомобил“ разсейваща подозренията украса — емблемите на „Ред Сокс“ и на Световния фонд за природата със симпатичната панда. И двете врати на колата бяха заключени. Погледнах през стъклото откъм шофьора, за да видя какво има вътре. Всичко беше безупречно чисто, макар и доста захабено.
На най-близкия вход намерих и звънеца за неговия апартамент с табела „ПАЦ, Л.“.
Някои от живеещите в блока отиваха към колите си, други се бяха запътили към близкия „Дънкин Донътс“. Една жена задържа вратата любезно, за да вляза (ако дебнеш някого в предградията, най-добрата маскировка е да си порядъчно избръснат бял мъж със спортен екип за сутрешен крос), но аз само й се усмихнах с благодарност. Какво правя тук? Да потропам на вратата на Пац? Не. Поне засега.
В ума ми тепърва се избистряше идеята, че подходът на Джонатан е прекалено плах. Той беше впримчен в мисленето си на адвокат и се задоволяваше да остави обвинението да се мъчи, като имаше намерение да надделее в кръстосаните разпити на свидетели, да посочи пролуките в доводите на Ладжудис и да изтъкне пред съдебните заседатели, че и да има някакви доказателства срещу Джейкъб, те са недостатъчни. Аз винаги предпочитах нападението. Опитвах се да бъда справедлив към Джонатан, съзнавах, че тълкувам лошо неговите думи и прекалявам в подценяването му, но знаех (както несъмнено знаеше и Джонатан), че по-добрата стратегия е да предложим на съдебните заседатели друга версия. Естествено, те биха искали да знаят кой е извършил престъплението, ако не е Джейкъб. Трябваше да им предложим история, която да задоволи това желание. Ние, хората, сме по-склонни да повярваме на истории, отколкото на абстрактни идеи като „тежест на доказателствата“ и „презумпция за невинност“, стремим се към цялостната картина на нещата още откакто сме започнали да рисуваме по стените на пещерите. Ясно ми е, че звучи пресметливо и нечестно, сякаш всичко опираше само до тактиката в процеса. Затова нека добавя, че този път другата версия беше вярната. Знаех си, че е така. Само трябваше да покажем истината пред съдебните заседатели. Това беше единственото ми намерение спрямо Пац — да проследя доказателствата и да спазвам правилата, както винаги. Ще кажете, че се увличам с обясненията и прекалявам с изтъкването на своята добродетелност, все едно и аз се оправдавам пред съдебно жури. Да, признавам, че не е логично — Пац го е извършил, защото Джейкъб не го е извършил. Но тогава не виждах изкривената логика. Аз бях бащата на момчето. И всъщност бях прав да подозирам Пац.
12
Джонатан предложи да привлечем психиатър. Каза ни, че е стандартна процедура да поискаме „експертна оценка на компетентността и вменяемостта“. Краткото търсене в „Гугъл“ показа, че жената, на която се беше спрял, беше авторитет по ролята на наследствеността в поведението. Както и да ни бе уверявал, че „гените на убиец“ са нелепост, Джонатан подготвяше решение за този проблем, ако евентуално възникне. Бях убеден, че каквито и да са научните достойнства на тази теория, Ладжудис не би получил възможността да я пробута на съдебните заседатели. Това си бяха подлъгващи доводи, нищо повече от излъскана и уж подкрепена от науката разновидност на прастара съдебна хитрина, която юристите наричат „доказателство чрез склонност“. Иначе казано, ако обвиняемият вече е извършвал такива деяния, вероятно го е направил отново, дори ако прокурорът не може да докаже това. Просто е — щом обвиняемият е обирал банки и отново имаме обрана банка, значи всички знаем какво се е случило. С този похват прокурорите опитват чрез намигване и сръгване с лакът да подтикнат съдебното жури към присъда, макар че не им стигат доказателства. Никой съдия не би оставил Ладжудис да направи този номер безнаказано. Важно беше и това, че научните изследвания на генетичния фактор в поведението не са в стадий, когато могат да бъдат признати от съда. Тази научна област е нова, а законът съзнателно изостава от науката. Съдилищата няма да си позволят грешки, като рискуват с авангардни хипотези, които може и да бъдат опровергани. Не обвинявах Джонатан, че се готви да оспори теорията за „гените’’на убиец“. Добрата подготовка за съдебния процес се състои в престараването. Джонатан трябваше да бъде готов за всичко, дори за възможност от едно на сто съдията да допусне такива доводи по делото. Безпокоеше ме обаче нежеланието му да сподели с мен какво прави. Нямаше ми доверие. Явно бях се заблудил, че ще бъдем екип като юристи и колеги. За Джонатан аз си оставах просто клиент. И то смахнат, ненадежден клиент, който трябва да бъде воден за носа.