Тя наведе глава съкрушено. Спомените за онези случки от детството на Джейкъб я измъчваха, сякаш бе видяла плавник на акула над водата, преди хищникът да се скрие в дълбините. Същинско безумие.
— Лори, какво намекваш? Говорим за нашия син!
— Нищо не намеквам, Анди. Не превръщай това в състезание кой е по-преданият родител, нито в… в скандал. Аз само си задавам въпроси какво правехме тогава. Казвам, че не знам какъв беше отговорът, нямам представа какво трябваше да направим. Може би Джейк имаше нужда от лекарства. Или от консултации с психолог. Не знам. Но не мога да не си мисля, че сигурно сме правили грешки. Сигурно е така. Толкова се старахме, не заслужаваме всичко това. Ние сме добри, съвестни хора. Разбирате ме, надявам се. Правехме всичко както е редно. Не бяхме твърде млади. Изчакахме. Всъщност за малко щяхме да прекалим с отлагането — бях на трийсет и шест, когато родих Джейкъб. Не бяхме богати, но и двамата работехме упорито и имахме достатъчно възможности да дадем на бебето всичко, от което се нуждаеше. Правихме каквото се полага и ето докъде стигнахме. Не е справедливо. — Тя поклати глава и промърмори отново: — Не е справедливо.
Беше отпуснала ръката си на страничната облегалка на стола. Хрумна ми да я докосна, за да я успокоя, но докато се двоумях, тя отдръпна ръката си и сплете пръсти.
— Мисля си какви бяхме в миналото — каза тя — и виждам, че изобщо не бяхме готови. Май никой никога не е готов. Ние бяхме хлапета. Все едно е на каква възраст бяхме, пак си оставахме хлапета. Не знаехме какво да правим и се плашехме до побъркване като всички млади родители. Не знам, може би допускахме грешки.
— Какви грешки, Лори? Я стига. Пресилваш всичко. Не беше чак толкова зле. Джейкъб се държеше малко по-буйно и грубо. Толкова ли е страшно? Той още беше малък! Някои деца пострадаха, защото и това се случва с четиригодишните. Спъват се, залитат, а едва ли не три четвърти от телесното им тегло е в техните огромни глави, затова падат и се блъскат в разни неща. Падат от катерушки, падат с велосипедите си. Случва се. Както и да е, педиатърът се оказа прав — Джейкъб надрасна това. Всичко това спря, щом стана по-голям. Лори, ти се наказваш сама, но няма за какво да си гузна. Нищо лошо не сме направили.
— Повтаряш това през цялото време. Никога не си искал да признаеш, че нещо не е наред. А може би никога не успя да прогледнеш. Не че те укорявам, не си виновен ти. Сега разбирам защо. Разбирам с какво си бил принуден да се справяш, какво си таял в себе си.
— Недей да търсиш обяснение в това.
— Анди, сигурно е било тежък товар за теб.
— Не беше. Никога. Уверявам те.
— Щом казваш. Длъжен си обаче да обмислиш вероятността, че не се отнасяш обективно към Джейкъб. Не може да се разчита на твоята преценка. Доктор Фогъл трябва да знае това.
— На моята преценка ли не може да се разчита?
— Точно така.
— Лори, вярно ли е? — попита психиатърката. — Подобри ли се поведението на Джейкъб с възрастта?
— Да, в някои неща. Тоест… няма спор, че се подобри. Вече не се случваше деца да пострадат около него. Но той продължаваше да се държи зле.
— В какъв смисъл?
— Ами крадеше. Винаги крадеше, през цялото си детство. От магазини, от аптеки, дори от библиотеката. Случваше се да краде и от мен. Направо бъркаше в портмонето ми. Два пъти го спипах в магазина като малък. Говорих с него, но изобщо не успях да му повлияя. Какво трябваше да направя? Да му отрежа ръцете ли?
— Това е крайно несправедливо — обърнах се към Лори. — Отнасяш се несправедливо към Джейкъб.
— Защо? Говоря искрено.
— Не, говориш искрено за чувствата си сега, защото Джейкъб е загазил и ти смяташ, че някак си отговорна за неприятностите му, затова се връщаш в миналото му и виждаш всички тези страхотии, които не са съществували. Сериозно ли говориш — крадял от портмонето ти? И какво? Не даваш на доктор Фогъл вярна представа. Дойдохме тук да обсъдим делото срещу Джейкъб.
— Е, и?
— Какво общо имат кражбите от магазин с едно убийство? Какво се променя, ако е отмъкнал бонбони или химикалка, или каквото и да било? Какво, за Бога, е общото между тези неща и факта, че Бен Рифкин беше безмилостно намушкан до смърт? Струпваш всичко накуп, сякаш дребните кражби и жестокото убийство са едно и също. Но не са.
— Според мен — каза психиатърката — Лори описва устойчива склонност към нарушаване на правила. Тя има предвид, че Джейкъб не е способен да се ограничава в рамките на общоприетото поведение, каквато и да е причината за това.
— Не. Вие говорите за социопат.
— Не.
— Човекът, когото вие описахте…