— Не. Не се приобщава лесно. И има малко приятели. Дерек, още двама-трима.
— А приятелки?
— Не, прекалено млад е за това.
— Дали е така?
— А не е ли?
Психиатърката сви рамене.
— Може да бъде много критичен, ехиден, язвителен — продължи Лори. — И е цинично настроен. Само на четиринайсет години е, а вече е циник! Не е преживял достатъчно, за да бъде циник, нали? Няма какво да го оправдае. Може да е само поза. Такива са днешните подрастващи. Недоволни, иронични.
— Както описваш тези качества, изглеждат неприятно.
— Нима? Не исках да прозвучи така. Джейкъб просто е със сложен характер, струва ми се. Той все е в лошо настроение. Тоест харесва му да бъде гневното момче, което казва „никой не ме разбира, мамка му“.
Тя прекрачи границата и аз се сопнах:
— Стига, Лори, описваш всеки тийнейджър — гневното момче, което казвало „никой не ме разбира, мамка му“. Хайде де! Описваш което и да е подрастващо момче по света. Това е толкова типично.
— Може би. — Тя пак наведе глава. — Не знам. Открай време си мисля, че Джейкъб трябва да поговори с психиатър.
— Никога не си казвала това!
— Не твърдя, че съм го казвала. Само се питах дали това е правилното решение.
— Анди!… — скастри ме доктор Фогъл.
— Ами не мога само да седя и да слушам!
— Опитай се. Тук сме, за да се изслушваме, да се подкрепяме, а не да спорим.
— Вижте какво — подхванах аз, загубил търпение, — това вече е прекалено. От целия този разговор се подразбира, че Джейкъб има за какво да отговаря, има какво да обяснява. А изобщо не е вярно. Да, случи се нещо ужасно. Но вината не е наша. И в никакъв случай не е на Джейкъб. Ще го кажа направо — седя тук, слушам и си мисля: „Какво говорим, по дяволите?“. Джейкъб няма нищо с убийството на Бен Рифкин, нищо! А ние обсъждаме Джейк, все едно е някакъв изрод, някакво чудовище или нещо подобно. Не е! Той е едно обикновено хлапе. Има си недостатъци като всяко друго дете, но няма нищо общо с това. Съжалявам, но все някой трябваше да го защити тук.
— Анди — отвърна доктор Фогъл, — ако се върнеш мислено в миналото, какво би казал ти за всички онези деца, които са пострадали покрай Джейкъб? Всички деца, които са падали от катерушки или са се пребивали с велосипедите си? Само лош късмет ли е било? Или съвпадение? Какво мислиш за това?
— Джейкъб преливаше от енергия и беше груб в игрите. Признавам, че е така. Трябваше да се справяме с това, когато беше малък. Но нямаше нищо повече. В края на краищата всичко спря, още когато беше в детската градина!
— А гневът? Не мислиш ли, че Джейкъб има проблеми с гнева?
— Не мисля. Случва се хората да се ядосват. Това не е проблем.
— Тук е отбелязано, че Джейкъб е пробил с юмрук дупка в стената на стаята си. Наложило се да повикате майстор, за да поправи стената. Случило се е миналата есен. Вярно ли е?
— Да, но… Как научихте?
— От Джонатан.
— Споделихме случката с него само за целите на защитата!
— И тук се занимаваме със същото — подготвяме защитата му в съда. Вярно ли е? Той проби ли дупка в стената?
— Да. И какво?
— Обикновено хората не пробиват дупки в стените, нали?
— Всъщност понякога го правят.
— А ти?
Вдишах дълбоко.
— Не.
— Лори смята, че си сляп за възможността Джейкъб да е… склонен към насилие. Ти как мислиш?
— Според нея аз отхвърлям истината.
— Така ли е?
Заклатих глава неотстъпчиво и меланхолично, досущ като кон, който тръска глава в теснотията на конюшнята.
— Не. Напротив. Аз съм свръхбдителен за тези неща. Свръхчувствителен. Вие вече знаете за произхода ми. Целият ми живот… — Поех си дъх. — Ясно е, че човек винаги е загрижен, когато пострада дете — дори да е случайност, никой не иска това. И винаги е загрижен, когато постъпките на собственото му дете будят… безпокойство. Да, виждах какво става и бях загрижен. Но аз познавах Джейкъб, познавах моето момче, обичах го и вярвах в него. Както е до ден-днешен. Аз го подкрепям.
— Всички го подкрепяме, Анди. Това е толкова несправедливо! И аз го обичам. Но това няма нищо общо.
— Лори, не казах, че не го обичаш. Чу ли ме да казвам такива думи?
— Не, но ти винаги стигаш до това: „Аз го обичам“. Обичаш го, разбира се. И двамата г© обичаме. Само твърдя, че можеш да обичаш детето си и да виждаш недостатъците му. Длъжен си да ги виждаш, иначе как ще му помагаш?
— Лори, ти чу ли ме да казвам, че не го обичаш?
— Анди, не говоря за това! Ти не ме слушаш!
— Слушам те! Но не съм съгласен с теб. Ти описваш Джейкъб като насилник, приписваш му лоши настроения и го представяш като… като опасен, без да имаш никакви основания. Аз просто не съм съгласен с това. Но когато не се съгласявам с теб, ти казваш, че се държа нечестно. Или че на мен не може да се разчита. Наричаш ме лъжец.