— Анди, чуй ме — според мен ти разбираш, че защитата не е длъжна да представи доказателства. Знаеш това, но не съм съвсем сигурен дали наистина го вярваш. Такава е играта на отсрещната страна. Ние не си подбираме клиентите и не се отказваме от делото, ако нямаме доказателства. Ето какво имаме по делото. — Той посочи купчината листове пред себе си. — Каквито карти са ни раздали, с такива ще играем. Нямаме друг избор.
— Значи трябва да намерим и нови карти.
— Къде?
— Не знам. Ще си ги извадим от ръкавите.
— Забелязвам — каза Джонатан, — че носиш риза с къси ръкави.
15
Сара Грьол седеше в „Старбъкс“, приковала вниманието си към своя „Макбук“. Щом ме видя, тя отмести поглед от компютъра и наклони глава първо наляво, после надясно, за да извади от ушите си малките слушалки, както жените обикновено свалят обеците си. Гледаше ме сънливо и мигаше, за да се отърси от унеса на мрежата.
— Здрасти, Сара. Преча ли?
— Не, аз само… Няма нищо.
— Може ли да поговорим?
— За какво?
Погледът ми казваше: „Я стига“.
— Ако искаш, можем да отидем на друго място.
Тя не отговори веднага. Масите бяха скупчени нагъсто, хората се преструваха, че не слушат, само за да спазят добрите обноски. Обичайната неловкост да те чуват всички наоколо се подсилваше от мрачната слава на моето семейство и собствената стеснителност на Сара. Тя се срамуваше, че я виждат с мен. Може и да се страхуваше след всичко, на което се бе наслушала. Твърде много неща трябваше да претегли в ума си и това като че я възпираше да каже нещо. Предложих й да седнем на пейка отсреща, където щеше да се чувства в безопасност пред погледите на толкова хора, които в същото време нямаше да ни подслушват. Сара отметна кичур коса от челото си и се съгласи.
— Да ти взема ли още едно кафе?
— Не пия кафе.
Седнахме на пейката до другия тротоар. Тя изпъна гръб като кралска особа. Не беше пълна, но не беше и достатъчно слаба за прилепналата тениска, която носеше. Малка гънка плът се подаваше над шортите й. Хлапетата безмилостно наричаха това „поничка“. Хрумна ми, че може да бъде подходяща приятелка за Джейкъб, след като цялата тази гадост приключи.
Още държах хартиената си чаша от „Старбъкс“. Не ми се пиеше, но нямаше къде да я хвърля. Въртях я в ръцете си.
— Сара, опитвам се да открия истината за случилото се с Бен Рифкин. Трябва да намеря истинския престъпник.
Тя ме изгледа косо.
— Какъв „истински престъпник“?
— Джейкъб не го е направил. Подозират не когото трябва.
— Нали уж вече не е ваша работа? Сега на детектив ли се правите?
— Сега е мое задължение като баща.
— А-ха…
Сара се подсмихна и поклати глава.
— Налудничаво ли ти се струва да твърдя, че Джейкъб е невинен?
— Не, май не е така.
— Чудя се дали и ти не знаеш, че той е невинен. Онова, което ми каза…
— Такова нещо не съм ви казвала.
— Сара, сигурно ти е известно, че възрастните всъщност нямат представа какво се случва във вашия живот. А и как бихме могли да знаем? Все някой обаче трябва да бъде малко по-откровен с нас. Някои от вас трябва да ни помогнат.
— Вече ви помогнахме.
— Не е достатъчно. Не разбираш ли? Твой приятел ще бъде пратен в затвора за престъпление, което не е извършил.
— Как да съм сигурна, че не го е извършил? Не е ли в това целият проблем? Кой изобщо може да знае? И за вас говоря.
— А ти смяташ ли го за виновен?
— Не знам.
— Значи имаш някакви съмнения.
— Казах, че не знам.
— Сара, аз обаче знам. От много години такава ми е работата и съм уверен, че Джейкъб не го е направил. Уверявам те — не е той. Той е напълно невинен.
— То се знае, че ще го кажете. Вие сте му баща.
— Вярно, негов баща съм. Но не само заради това. Има доказателства. Ти не си ги виждала, но аз знам.
Тя се обърна към мен със снизходителна усмивчица, сякаш за миг аз се превърнах в дете, а тя — във възрастен човек.
— Господин Барбър, не ми е ясно какво искате да кажа. Какво знам аз? Не сме били толкова гъсти нито с Джейкъб, нито с Бен.
— Сара, нали ти ми подсказа да погледна във „Фейсбук“?
— Не бях аз.
— Добре, нека го кажа иначе — ако си била ти, защо би го направила? Какво би искала да науча?
— Добре, но няма да смятаме, че аз съм ви казала нещо, нали?
— Съгласен съм.
— Защото не искам да се забърквам, нали разбирате?
— Разбрах.
— Просто… такова де… бяха плъзнали разни слухове и помислих, че може би ще искате да знаете какво си приказват учениците. Защото май никой нищо не стопляше, ако се сещате. Никой от хората, които се занимаваха с това. Без да ми се обиждате, ама всички бяхте много заблудени. А в училището се знаеше. Някои ученици разправяха, че Джейкъб имал нож и двамата с Бен се сбили. А вие само се шматкахте ей така, напразно. Бен от доста време се мъчеше да тормози Джейкъб, да ви е ясно. Не че хората стават убийци заради такива неща. Но си помислих, че и това трябва да го знаете.