— Защо Бен тормозеше Джейкъб?
— А вие защо не попитате Джейкъб? Ваше дете е.
— Питах го. Изобщо не спомена Бен да го е тормозил. Само ми казва, че всичко било наред, нямал никакви разправии нито с Бен, нито с някой друг.
— Щом така казва… не знам, може и аз да бъркам.
— Моля те, Сара, самата ти не вярваш, че бъркаш. Защо Бен тормозеше Джейкъб?
Тя вдигна рамене.
— Е, не беше чак толкова зле. Всеки го тормозят. Да де, не чак тормозят, но се заяждат с всеки. Виждам как ви светват очите, като казвам „тормозят“, все едно е много страшно. На възрастните много им харесва да дърдорят за тормоза в училище. Идват и разни психолози да ни обясняват как да се справяме с това.
Тя поклати глава.
— Да речем, че не е било тормоз, а заяждане. За какво са се заяждали?
— Ами за каквото се дърляме в училище — Джейк бил гей, бил техноманиак, бил загубеняк.
— Кой го казваше?
— Кой ли не. Не е толкова важно. Заяждат се с някого, докато им писне, после се захващат с друг.
— Бен заяждаше ли се с Джейкъб?
— Да, ама не беше само Бен. Не го приемайте зле, но Джейкъб не го смятат за много готин.
— Така ли? А за какъв го смятат?
— Ами не знам. Не е никакъв. Трудно ми е да ви обясня. Ще ми се да кажа, че Джейк е от свежите техноманиаци, само че при нас няма такова нещо. Схващате ли?
— Не.
— Е, знаете, че си имаме спортяги, нали? А той изобщо не е от тях. Имаме си и умници, нали? А той не е чак толкова умен, че да бъде и от тях. Да де, умен си е, но не чак толкова. Трябва с нещо да изпъкваш, сещате ли се? Да свириш на някакъв инструмент, да си в някой отбор или в театралната трупа, или нещо друго, може да си от малцинствата, може да си лесбо или някакъв тъпчо, или още нещо — не че е лошо. Но като няма нищо такова, ставаш един от тълпата. Ставаш обикновен и никой не знае как да те нарича — значи си нищо, ама не в лошия смисъл. Такъв си беше и Джейкъб. Обикновен. Това вече разбирате ли го?
— Напълно.
— Наистина ли?
— Да. Ти каква си, Сара? С какво изпъкваш?
— С нищо. Същата съм като Джейкъб. Никаква.
— Но не в лошия смисъл.
— Вярно.
Хора, които влизаха или излизаха от „Старбъкс“, се заглеждаха любопитно в нас, макар че не знаех дали ме разпознават. Може би вече изпадах в параноя.
— Само исках да ви кажа, че… — тя се позапъна, за да подбере думите — … е много хубаво това, което се опитвате да направите. Искате да докажете, че Джейкъб е невинен, сещате се. Вие трябва да сте много добър баща. Ама Джейкъб не е като вас. Знаете си го, нали?
— Не… Защо?
— Ами така се държи. Много си мълчи. И е някак свит. Не казвам, че е лошо момче. Изобщо не е лош. Но няма много приятели, нали разбирате? Те са малка тайфа с Дерек и оня Джош — а това момче направо е откачено. Много е сбъркано в главата, казвам ви. Но Джейкъб няма много приятели около себе си. Искам да кажа, че май така си му харесва. Негова си работа, то се знае. Не се опитвам да го наклепам. Само, дето сигурно си мисли какви ли не неща. Де да знам… Не ми се вижда щастлив.
— Сара, значи ти се струва, че той е нещастен?
— Да, малко. Но пък на всеки се случва да е нещастен, нали? Поне от време на време?
Не отговорих.
— Трябва да говорите с Дерек. С Дерек Ю, сещате се. Той знае повече от мен за тези неща.
— Сара, в момента говоря с тебе.
— Не, отидете да говорите с Дерек. Не искам да се оплитам в тази история. Дерек и Джейкъб са си гъсти от малки. Сигурна съм, че Дерек може да ви каже повече неща от мен. Сигурна съм, че той ще иска да помогне на Джейкъб. Нали уж е най-добрият му приятел?
— Сара, а защо ти не искаш да помогнеш на Джейкъб?
— Искам, само че… такова… не знам достатъчно. Дерек знае.
Идеше ми да я погаля по рамото или по ръката, но всички отдавна бяхме отучени от такива съмнителни бащински жестове. Затова се ограничих да вдигна хартиената чаша към нея като за наздравица.
— В доскорошната ми работа винаги задавахме един въпрос в края на всеки разговор: Има ли нещо, което според теб трябва да знам, но не съм попитал за него, каквото и да е то.
— Няма. Не се сещам.
— Сигурна ли си?