Тя изпъна напред ръцете си.
— Честна дума.
— Добре, Сара, благодаря ти. Знам, че Джейкъб едва ли е много популярен напоследък и мисля, че ти прояви голяма смелост, като се съгласи да говориш с мен.
— Не съм смела. Ако се искаше смелост, нямаше да говорим. Аз не съм от смелите. Просто… Джейк ми е симпатичен. Тоест не че знам много за това дело и останалото. Просто харесвах Джейк… преди, сещате се. Той беше добро момче.
— И сега е добро момче.
— Да де, и сега.
— Благодаря ти.
— Господин Барбър, знаете ли… хващам се на бас, че сте имал много свестен баща. Защото и вие ми се струвате много свестен баща. Затова се хващам на бас, че сте имал добър баща, който някак ви е научил да бъдете като него. Познах ли?
— Господи, това момиче не четеше ли вестници?!
— Не съвсем — отвърнах аз.
— Не съвсем, но горе-долу?
— Нямах баща.
— Да не е бил вашият пастрок?
Завъртях глава.
— Всеки си има баща, господин Барбър — учуди се тя. — Освен Господ де.
— Аз нямах, Сара.
— А-а… Е, може пък така да е най-добре. Бащите изобщо да не се месят в живота ти.
— Може би. Не ми се вярва, че аз съм подходящият човек, на когото да зададеш такъв въпрос.
Семейство Ю живееше на една от криволичещите сенчести улици зад библиотеката, близо до основното училище, където се бяха запознали всички тези деца. Тяхната къща беше малка и спретната, в стар колониален стил, с вход по средата на фасадата, цялата бяла, но с черни капаци на прозорците. Някой от предишните собственици бе добавил пред входа антре с тухлени стени и то изпъкваше на белия фон като начервена уста. Спомних си как едва се побирахме всички в тясното помещение, когато с Лори идвахме на гости през зимните месеци. Тогава семействата ни бяха в приятелски отношения. В онези времена родителите на приятелите на Джейкъб обикновено ставаха и наши приятели. Ние сякаш подреждахме семействата като парченца от пъзел — баща с баща, майка с майка, дете с дете, за да видим дали си пасваме. Семейство Ю не беше идеалният случай, защото имаха и дъщеря Абигейл, три години по-малка от момчетата. Но приятелството ни с тях беше удобно за известно време. Започнахме да се виждаме все по-рядко не защото се скарахме, децата просто израснаха. Вече общуваха само помежду си, а приятелството ни не беше чак толкова силно, че да продължим да се търсим. И все пак вярвах, че все още сме приятели. Колко наивен бях.
Когато натиснах звънеца, ми отвори самият Дерек. Той се вцепени. Пулеше се в мен с големите си глуповати кафяви очи, докато не му казах:
— Здравей, Дерек.
— Здрасти, Анди.
И двете деца на семейство Ю винаги се обръщаха към Лори и мен със собствените ни имена — волност, с която така и не свикнах. А в сегашните обстоятелства още повече ме подразни.
— Може ли да поговорим за няколко минути?
Дерек не успяваше да измисли никакъв отговор.
Стоеше и ме зяпаше.
От кухнята се чу гласът на баща му:
— Дерек, кой дойде?
— Всичко е наред, Дерек — успокоих момчето.
Паниката му почти ме разсмя. Защо се втрещи така, за Бога? Нали ме беше виждал хиляди пъти?
— Дерек, с кого говориш?
Краката на стол изчегъртаха по пода в кухнята. Дейвид Ю се появи в коридора, опря длан в шията на сина си и полека го придърпа навътре.
— Здравей, Анди.
— Здравей, Дейвид.
— Можем ли да ти бъдем полезни с нещо?
— Само исках да поговоря с Дерек.
— За какво?
— За делото. За това, което се е случило. Опитвам се да открия кой го е направил. Трябва да знаеш, че Джейкъб е невинен. Помагам на адвоката да се подготви за делото.
Дейвид кимна, за да покаже, че ме разбира.
И жена му Карън излезе от кухнята, поздрави ме сдържано и тримата застанаха на входа, сякаш щяха да се снимат за семеен портрет.
— Дейвид, може ли да вляза?
— Според мен не е желателно.
— Защо?
— Анди, ние сме в списъка на свидетелите. Не би трябвало да говорим с никого.
— Това е нелепо. Живеем в Америка — тук можеш да говориш с когото пожелаеш.
— Прокурорът ни каза да не говорим с никого.
— Ладжудис ли?
— Същият. Точно така каза: „Не говорете с никого“.
— Е, имал е предвид журналистите. Искал е да не правите противоречащи си изказвания заради кръстосания разпит на делото. Аз се опитвам да науча исти…
— Анди, той каза друго. „Не говорете с никого.“
— Ясно, но няма право да го каже. Никой не може да ви наложи такава забрана.
— Съжалявам.
— Дейвид, дойдох заради сина си. Познаваш Джейкъб, и то от мъничък.