— Съжалявам.
— Добре, не може ли да вляза, за да обсъдим това?
— Не.
— Не може ли?
— Не може.
Погледите ни се срещнаха.
— Анди — изрече той, — тъкмо сме се събрали цялото семейство и твоето присъствие е нежелателно.
Понечи да затвори, но Карън му попречи, като хвана ръба на вратата. Гледаше го умоляващо.
— Моля те, не идвай повече — натърти Дейвид Ю и добави само от учтивост: — Желая ти късмет.
Дръпна ръката на Карън от вратата и затвори внимателно. Чух как сложи веригата.
16
На прага на апартамента на семейство Маграт ме посрещна пълна кръглолика жена с естествено къдрава и несресана черна коса. Носеше черен еластичен клин и огромна тениска с надпис „Не ми се прави на голяма работа, да не ти покажа аз каква съм“. Този образец на остроумието заемаше цели шест реда и подкани погледа ми да слезе от поклащащия се бюст към изпъкващия корем — преживяване, което и сега ми е противно да си спомня.
— Тук ли е Матю? — попитах я.
— Кой го търси?
— Идвам от името на Джейкъб Барбър.
Никаква промяна в погледа й.
— Заради убийството в парка „Колд спринг“.
— Аха… Негов адвокат ли сте?
— Негов баща.
— Крайно време беше. Вече се чудех дали момчето не е сам-самичко на този свят.
— Това пък защо?
— Ами отдавна чакахме да се весне някой. Колко седмици минаха… Къде се загубиха тия ченгета?
— Може ли само… Матю Маграт тук ли е? Предполагам, че е ваш син?
— Ама вие сигурен ли сте, че не сте някакво ченге?
— Няма как да съм по-сигурен.
— Да не сте от службата за надзор на малолетни престъпници?
— Не съм.
Тя опря ръка на хълбока си.
— Искам да му задам няколко въпроса за Лионард Пац — обясних аз.
— Знам.
Жената се държеше толкова странно — не само със загадъчните отговори, но и с особения си поглед — че не схванах веднага смисъла на последната дума.
— Е, тук ли е Мат? — настоях, за да се отърва от нея.
— Тук е. — Тя отвори вратата широко. — Ей, Мат! Дошъл е един човек да се види с теб.
Тя се затътри обратно в апартамента, сякаш изведнъж загуби всякакъв интерес към случката. Вътре беше тясно и претрупано с вещи. Макар че Нютън се слави като предградие на заможните, все пак има и места, които са по джоба на работници. Семейство Маграт се бяха настанили в малко жилище с две спални — част от къща, разделена на четири апартамента. В ранната вечер тук беше сумрачно. По огромния стар телевизор с кинескоп вървеше мач на „Ред Сокс“. Срещу телевизора имаше протъркано плюшено кресло с цвят на горчица, в което госпожа Маграт тежко се настани.
— Обичате ли бейзбол? — подхвърли тя през рамо. — Щото аз го обичам.
— Как да не го обичам!
— Знаете ли с кои играят?
— Не.
— Нали уж обичате бейзбол?
— Сега си имам други грижи.
— Срещу „Блу Джейс“.
— Вярно, „Блу Джейс“. Как забравих.
— Мат! — изрева тя и продължи разговора: — Пак се е затворил с гаджето си и кой знае какви ги вършат в стаята. Името й е Кристин. Това момиченце не благоволи и две думички да ми каже, откакто идва тук. Все едно съм някакъв боклук. Само иска да си прави кефа с Мат, все едно ме няма. И Мат е същият. Само иска да се гушка с Кристин. И двамата не ми обръщат внимание.
Кимнах.
— Тъй ли…
— А вие как научихте фамилията ни? Нали уж данните за жертви на сексуални престъпления са поверителни.
— Доскоро работех в прокуратурата.
— Да бе, четох някъде. Вие сте човекът. Имаше ваши снимки във вестниците. Значи сте прочел цялото досие?
— Така е.
— И знаете за оня тип Лионард Пац? И какво е направил на Мат?
— Да. Както е описано, награбил го е в библиотеката.
— Пипал го е по топките.
— Ами… и там също.
— Мат! — кресна тя отново.
— Ако моментът не е подходящ…
— А, не, имате късмет, че е тук. Иначе все се запилява някъде с гаджето и изобщо не мога да го зърна. Определен му е вечерен час — осем и половина, но хич не му пука. Скитосва колкото си иска. И отговорникът му в службата за надзор знае всичко това. Нали не е неправилно да ви казвам, че има отговорник? Не знам какво да го правя това момче. От службата за непълнолетни го бяха прибрали в поправително училище, после ми го върнаха. Преместих се тук от Куинси, за да не е с ония негови приятелчета, дето за нищо не стават. Дойдох тук, защото се надявах да му помогна. Хич не беше лесно да си намеря тоя апартамент. И знаете ли какво стана? Знаете ли какви ми ги дрънка сега? След всичко, което направих за него? „Мамо, ти не си същата. Откакто живееш в Нютън, стана много нафукана. Носиш нафукани очила, купуваш си нафукани дрешки, щото си мислиш, че си като другите в Нютън.“ А знаете ли защо нося очилата? — Тя ги взе от масичката до креслото. — Ами щото не виждам! Но той така ме подлуди, че не ги слагам вкъщи. Същите очила имах в Куинси, но тогава нищичко не казваше за тях. Каквото и да правя за него, все не му стига.