Част от сутрешните ми занимания в интернет стана проверката какво е написал Марвин Гласкок във „Фейсбук“ предишната вечер. Всяка сутрин първо преглеждах пощата си в „Гугъл“, после влизах във „Фейсбук“. След това пусках търсене за новини, в които се споменава името Джейкъб Барбър. Ако всичко беше наред, потапях се за още няколко минути във виртуалния свят на мрежата, за да забравя за малко бушуващото наоколо бедствие.
За мен най-изумителната страна на новото превъплъщение на моя син във „Фейсбук“ беше фактът, че изобщо си намери „приятели“. В истинския свят той вече нямаше приятели, беше съвсем сам. Отстраниха го от учебни занятия и през септември кметството щеше да бъде задължено да му осигури индивидуално обучение. Такова е изискването на закона. Лори се пазареше седмици наред с отдел „Просвета“ на колко часа домашни уроци има право Джейкъб. Същите деца, които преди охотно се свързваха с него в мрежата, не искаха дори да забележат съществуването му. Е, да, сега само неколцина се съгласиха да приемат „Марвин Гласкок“ във виртуалната си групичка. Преди убийството на Рифкин приятелите на Джейкъб във „Фейсбук“ наброяваха четиристотин седемдесет и четири и повечето бяха от неговото училище. Сега имаше само четирима и Дерек Ю беше един от тях. Питам се дали тези четиримата или самият Джейкъб разбираха, че всяко действие в мрежата, всяко щракане с мишката или натискане на клавиш се записваха и съхраняваха в някой сървър. Нищо направено в интернет — абсолютно нищо — не оставаше скрито. И за разлика от телефонните обаждания, това беше писмена комуникация — с всеки свой разговор онлайн те създаваха запис. Мрежата е сбъднатата мечта на прокурора, записваща система, която чува и най-интимните, най-ужасните тайни, дори онези, които никога не са изречени на глас. Това е по-добре и от подслушвателно устройство, защото е поставено в главата на всеки.
Разбира се, всичко беше само въпрос на време. Рано или късно, докато тракаше на лаптопа си нощем в улисващото опиянение на мрежата, Джейкъб щеше да направи пубертетски тъпанарски гаф. Случи се към средата на август. Рано сутринта в неделя надникнах в страницата на Марвин Гласкок и открих снимка на Антъни Пъркинс в кадър от филма „Психо“. Онзи прочут кадър, в който е вдигнал нож, за да прободе героинята на Джанет Лий под душа, но на него с „Фотошоп“ бе сложено лицето на моя син — Джейкъб, като Норман Бейтс. Лицето явно бе взето от снимка, направена на някакъв ученически купон. Джейкъб бе сложил снимката на страницата си с надпис „Какво мислят хората за мен“. Имаше и коментари от приятелите му:
„Тоя тип сега прилича на мацка.“
„Страхотия. Сложи си я за снимка в профила.“ „Марвин Гласкок! Тоя пич ще ви стопи лагерите!“ Не изтрих снимката веднага. Исках първо да си поприказвам сериозно с Джейкъб. Качих се на втория етаж с лаптопа, машината бръмчеше тихичко в ръцете ми.
Джейкъб още спеше. Един от любимите му юношески романи лежеше отворен на нощното шкафче. Харесваше научната фантастика — истории за далечното бъдеще и военни фантасмагории за свръхсекретни армейски части с кодови имена като „Алфа форс“. Не си падаше по недорасли мрачни вампири. Не искаше да се откъсва чак толкова от действителността.
Наближаваше седем сутринта. Зад затворените щори се прокрадваше мъждива светлина.
Пристъпих бос към леглото, Джейкъб се, събуди и обърна глава, за да ме погледне. Бях много ядосан. Обърнах лаптопа с екрана към него, за да покажа уликата за нарушението на правилата.
— Какво е това?
Той изпъшка сънен.
— Какво е това? — повторих.
— Кое?
— Това!
— Де да знам. За какво говориш?
— За тази картинка във „Фейсбук“. От снощи, не помниш ли? Нали ти си я качил на страницата?
— Пошегувах се.
— Пошегувал си се значи?
— Татко, това е шега.
— Шега, а? Какво ти става?
— Трябва ли да се караме заради…
— Джейкъб, знаеш ли какво ще направят с тази снимка? Ще я навират в очите на съдебните заседатели и знаеш ли какво ще кажат? Ще заявят, че е проява на „осъзната вина“. Тъкмо този израз ще използват — „осъзната вина“. Ще кажат: „Ето как Джейкъб Барбър вижда самия себе си. Като герой от „Психо“. Когато застане пред огледалото, вижда това отражение — Норман Бейтс“. Думата „Психо“ ще бъде повтаряна до втръсване, ще показват снимката, а съдебните заседатели ще се взират в нея. Досещаш ли се какво ще стане? Никога няма да я забравят, никога няма да я заличат от умовете си. Ще си остане в паметта им. Ще им въздейства. Ще изкриви преценката им, ще се лепне като петно. Може би не у всички, може би няма да повлияе силно. Но ще премести стрелката още малко в твоя вреда. Така се действа в съда. Ето какво се случи — направи неоценим подарък на обвинението. Да, подарък. Без никаква разумна причина. Ако Ладжудис научи за снимката, няма да допусне никой да я забрави. Не схващаш ли? Джейкъб, не знаеш ли какъв е залогът?