— Знам!
— Знаеш ли какво искат да ти причинят?
— Разбира се.
— Тогава защо? Обясни ми. Защото аз не виждам никакъв смисъл. Защо ти хрумна да го направиш?
— Нали ти казах — беше шега. И означава точно обратното на това, което ти казваш. Хората ме виждат такъв, а аз себе си — не. Дори не се отнася за мен.
— О, много логично. Значи е само проява на интелект и ирония. Разбира се, прокуратурата и съдебните заседатели ще бъдат на същото мнение. Господи… Ти да не си тъп?
— Не съм тъп.
— Ако не си, какво ти има?
— Анди, стига! — сопна се Лори зад мен.
Стоеше със скръстени ръце, още по пижама.
— Нищо ми няма! — натърти Джейкъб вкиснато.
— А защо ти щукна да…
— Анди, престани.
— Защо, Джейкъб? Просто ми кажи защо. — Гневът ми набираше сила. Достатъчно побеснях, за да го насоча отчасти и към Лори. — Може ли да задам поне този въпрос? Може ли? Или и това е прекалено?
— Татко, беше само шега, нищо повече. Не може ли просто да я изтрием?
— Не! Не може просто да я изтрием. Тъкмо в това е проблемът! Няма да изчезне, Джейкъб. Можем да я изтрием, но тя няма да изчезне. Когато твоето приятелче Дерек разкаже на прокурора, че имаш във „Фейсбук“ профил с името Марвин Гласкок и си сложил на страницата си тази снимка, достатъчно е прокуратурата да им изпрати съдебно разпореждане, за да разполага с нея. От „Фейсбук“ ще им предоставят всички данни от твоя профил. Тези неща лепнат по теб като напалм. Не може да постъпваш така. Не може!
— Добре.
— Не бива да правиш такива неща. Особено сега.
— Добре де, татко. Съжалявам.
— Не съжалявай. Така няма да премахнеш проблема.
— Анди, стига толкова. Плашиш ме. Какво искаш от него? Вече го е направил. Каза, че съжалява. Защо продължаваш да викаш?
— Защото е важно!
— Вече е допуснал грешката. Още е момче. Моля те, Анди, успокой се. Моля те.
Тя влезе в стаята, издърпа лаптопа от ръцете ми (аз почти бях забравил, че го държа) и се вгледа напрегнато в снимката. Държеше лаптопа като поднос.
— Ясно. — Лори вдигна рамене. — Хайде да я изтрием и да приключим с това. Как да я изтрия? Не виждам такъв бутон на страницата.
Взех лаптопа и зашарих с поглед по екрана.
— И аз не виждам. Джейкъб, как да я изтрием?
Той седна на ръба на леглото, пое лаптопа и натисна няколко клавиша.
— Готово. Няма я.
Затвори лаптопа, върна ми го, легна и ми обърна гръб.
Лори ме изгледа, сякаш аз се държах налудничаво.
— Анди, връщам се да си доспя.
Излезе тихо от стаята, чух шумолене, когато се наместваше отново на спалнята. Лори открай време ставаше рано дори в неделя, но не и откакто ни сполетя бедата.
Постоях още малко, хванал затворения компютър като книга.
— Извинявай, че ти се развиках.
Джейкъб подсмръкна. Не успях да разгадая звука — дали му се плачеше, или ми беше сърдит. Въпреки това някак ме трогна. Спомних си го като бебе, нашето скъпоценно, прекрасно, русо и синеоко бебе. И сякаш за пръв път осъзнах, че бебето и това голямо момче, почти мъж, са един и същ човек.
Седнах до него на леглото и докоснах голото му рамо.
— Съжалявам. Изтървах си нервите. Само се опитвам да те предпазвам. Знаеш това, нали?
— Искам да спя.
— Добре.
— Остави ме на мира.
— Добре.
— Ами хайде излизай най-после.
Кимнах и погалих рамото му, все едно се опитвах да втрия в кожата му внушението „Обичам те“. Той лежеше неподвижно.
Чух под завивката да казва:
— Нищо ми няма. И разбирам много добре какво ще ми причинят. Няма нужда ти да ми го казваш.
— Знам, Джейк. Знам.
18