Г-н Ладжудис: Но тя всъщност твърди, че на този етап това поне е възможно, нали? И че може да изкаже „хипотетични твърдения“?
Свидетел: Да.
Г-н Ладжудис: За „гени на убиец“?
Свидетел: Никога не е използвала този израз.
Г-н Ладжудис: Ще прочетете ли абзаца, озаглавен „Резюме на диагнозата“? В началото на трета страница.
Свидетел: Нийл, да не искаш да прочета на съдебните заседатели целия текст? Документът вече е представен като доказателство. Могат сами да го прочетат.
Г-н Ладжудис: Моля ви да се съобразите с желанието ми.
Свидетел: Цитирам: „Джейкъб проявява в поведението си и изразява мисли и склонности, както в преките ни разговори, така и в досегашните си постъпки извън клиничното наблюдение, които биха подкрепили поотделно или в съвкупност следните диагнози: отклонения в способността за социализация, склонност към нарцисизъм“… Виж какво, ако искаш от мен да коментирам професионалните заключения на психиатър…
Г-н Ладжудис: Моля ви, само още един цитат. Четвърта страница, втори абзац, изречението, което съм отбелязал.
Свидетел: Цитирам: „Най-добрият начин да обобщя цялата съвкупност от наблюдения — липсата на емпатия, затруднения контрол над импулсивното поведение, проявите на жестокост — е като посоча приликата на Джейкъб с Гринч от книгите на Доктор Зюс, за когото авторът е написал: „Сърцето му е твърде малко.“ Край на цитата.
Г-н Ладжудис: Изглеждате разстроен. Съжалявам. Това наистина ли ви разстрои?
Свидетел: За Бога, Нийл. За Бога…
Г-н Ладжудис: Така ли се почувствахте и първия път, когато научихте, че вашият син има „твърде малко сърце“?
[Свидетелят не отговаря.]
Г-н Ладжудис: Така ли се почувствахте?
Свидетел: Възразявам. Въпросът е неуместен.
Г-н Ладжудис: Възражението ви ще бъде отбелязано. А сега ви моля да отговорите на въпроса. Така ли се почувствахте?
Свидетел: Да! Господи, Нийл, а как да се почувствам според теб? Аз съм негов баща.
Г-н Ладжудис: Именно. Как да си обясним, че сте живял толкова години с момче, способно на такова насилие, но изобщо не сте забелязал? Нито веднъж не сте заподозрял, че нещо не е наред? И не сте си мръднал пръста, за да направите нещо за тези психически проблеми?
Свидетел: Нийл, какво искаш да кажа?
Г-н Ладжудис: Че си знаел. Анди, ти си знаел. Знаел си.
Свидетел: Не.
Г-н Ладжудис: Как е възможно, Анди? Как би могъл да не знаеш? Как изобщо е възможно?!
Свидетел: Не знаех. Знам само, че това е самата истина.
Г-н Ладжудис: Пак същото. Поне се придържате неотклонно към позицията, която сте си подготвил, нали? Все повтаряте „истината, истината, истината“, сякаш с повторението това ще стане вярно.
Свидетел: Нийл, ти нямаш деца. Не очаквам от теб да разбереш.
Г-н Ладжудис: Обяснете ми. Обяснете на всички ни.
Свидетел: Не можеш да се отнасяш безпристрастно към своите деца. Никой не може. Обичаш ги прекалено силно, прекалено близки са ти. Ако имаше син… Ако имаше…
Г-н Ладжудис: Нуждаете ли се от малко време, за да се овладеете?
Свидетел: Не. Чувал ли си за избирателност на информацията? Това е склонността да виждаш наоколо това, което потвърждава твоите предубеждения, но да не забелязваш онова, което им противоречи. Мисля, че отношението към собствените деца е подобно. Виждаш, каквото искаш да видиш.
Г-н Ладжудис: И решаваш да си затваряш очите за това, което не искаш да видиш?
Свидетел: Не решаваш. Просто не го виждаш.
Г-н Ладжудис: Но за да е вярно това, за да имаме случай на избирателна информация, би трябвало да вярвате искрено в нещо. Защото говорите за несъзнателен процес. Значи би трябвало да вярвате с цялата си душа, че Джейкъб е съвсем обикновено дете, че не е с „твърде малко сърце“, нали?
Свидетел: Да.
Г-н Ладжудис: Но в този случай не може да е вярно, не е ли така? Защото сте имал причини да наблюдавате за признаци на наближаваща беда, нали? През целия си живот, Анди — да, през целия си живот! — ти си съзнавал, че е възможно, нали?
Свидетел: Не е вярно.
Г-н Ладжудис: Не е ли? Забрави ли кой е баща ти?