— Крайно време беше да ме навестиш.
Изсумтях. Не приемах дразнещия намек, че неговите чувства за засегнати, че от нас двамата той е жертвата. Ама че наглост. Наистина беше от типичните пандизчии — вечно мрънкащи, хитруващи, търсещи изгода.
— Колко мина, а? Май цял живот — продължи той. — Цял живот си гния в килиите, а ти нямаш време да наминеш при своя старец. Дори веднъж. Що за син си ти? Кой син се държи така?
— Да не си репетирал тази реч?
— Недей да ми се репчиш. Какво съм ти направил, а? Нищо. Но цял живот те няма. Аз съм твоят баща. Що за син си, да не потърсиш баща си цели четирийсет години?
— Нали съм твой син. Това е достатъчно обяснение.
— Мой син ли? Не си мой син. Не те познавам. Никога не съм те виждал.
— Да ти покажа ли удостоверението си за раждане?
— Да бе, пука ми за шибаното ти удостоверение. Това ли те прави мой син? Едно празнене преди петдесетина години — ей това си ти за мен. Ти какво си мислиш? Че много ще ти се зарадвам ли? Ще скачам от радост и ще викам „Йее, какъв шибан кеф!“?
— Можеше да откажеш. Не съм в списъка на хората, на които е разрешено да идват при теб.
— В моя шибан списък няма никой. Ти какво очакваше? Кого да впишат? И без това не разрешават на странични хора да идват. Само от семейството.
— Искаш ли да си тръгна?
— Не. Чу ли ме да казвам, че искам? — Той тръсна глава и се намръщи. — Това шибано място… То е най-лошото. Не бях тук през цялото време, да знаеш. Местят ме. Като направиш нещо гадно някъде, натикват те тук. Ама че дупка.
Той като че загуби интерес към темата и млъкна.
Не казвах нищо. От играта на въпроси и отговори в съда, при разпити и където още ми се е случвало научих, че често най-добрата тактика е да чакаш, да не продумваш. Свидетелят ще поиска да запълни неловкото мълчание. Ще изпита смътно желание да говори още, да докаже, че не крие нищо или че е голям умник и ги разбира тия работи, да спечели доверието ти. Струва ми се, че този път мълчах по навик. Нямах никакво намерение да си тръгвам. Не и докато той не каже „да“.
Настроението му се промени. Прегърби се. Почти видимо свадливостта му отстъпи място на примирението, дори на самосъжалението.
— Е, поне си пораснал голям. Тя сигурно те е хранила добре.
— Тя се справи добре с всичко.
— Как е тя — майка ти?
— Защо те е грижа?
— Хич не ме е грижа.
— Тогава не я споменавай.
— Защо пък не?
Отместих поглед от него, а той добави:
— Познавам я по-дълго от теб.
Ухили се мръснишки и раздвижи таза си, имитирайки секс.
— Твоят внук има неприятности — казах му. — Знаеш ли?
— Дали съм знаел ли?… Не бях и чувал, че имам внук. Как се казва?
— Джейкъб.
— Джейкъб?!
— Какво смешно има?
— Що за шибано педалско име е Джейкъб?
— Име като име!
Той се разтресе от смях и проточи пискливо:
— Дже-е-е-ейкъб!
— Мери си приказките. Той е добро момче.
— Брей? Не ще да е толкова добро, щом си тук.
— Казах да си мериш приказките.
— И как загази малкият Джейкъб?
— Заради убийство.
— Убийство? Убийство, значи… На колко години е?
— На четиринайсет.
Замълча, свали слушалката в скута си и се облегна отпуснат на стола. Когато се изправи отново, попита:
— Кого е убил?
— Никого. Той е невинен.
— Да бе, и аз съм невинен.
— Но той наистина е невинен!
— Добре бе, добре.
— Нищо ли не си чул?
— Тук никога нищо не се чува. Това място е скапан кенеф.
— Ти сигурно си най-старият затворник тук.
— Един от най-старите.
— Чудя се как си оцелял досега.
— Никой не може да нарани стомана. — Белезниците го принудиха да вдигне и двете си ръце, стиснал телефонната слушалка в лявата, за да стегне мускулите на дясната. После желанието му да се перчи премина. — Тук съм като в дупка, все едно съм в шибана пещера.
Той се люшкаше между двете крайности на пресилената коравост и хленченето. Трудно ми беше да позная кое състояние е преструвка. Може би никое от двете. Навън би изглеждал като побъркан с тази емоционална неустойчивост. Но тук… Знам ли? Може и да беше естествена реакция в неговото положение.