Съдията се настани зад масата на подиума и делото беше обявено. Джонатан кимна на Джейкъб, двамата минаха отвъд преградата и заеха местата си — ритуал, който щеше да се повтаря всяка сутрин през следващите две седмици.
Лори беше заела място на първия ред, загледана с безчувствено изражение в тила на Джейкъб. Изглеждаше бледа и слаба, сякаш делото срещу сина й беше коварна неизлечима болест. Въпреки всичко все още можех да видя онова момиче с прекрасно сърцевидно лице, в което се влюбих преди толкова години. Така си представям съхранената любов — спомените за момичето на седемнайсет са истински и ярки също толкова, колкото и чувствата към жената на средна възраст, която седи пред теб. Щастливо раздвояване на образа, в което и виждаш, и си спомняш. Когато виждаш някого така, значи си го опознал.
За Лори това беше смазващо преживяване. Подобни процеси са същинско чистилище за родителите. От тях се очаква да присъстват, но да мълчат. Ние бяхме замесени в престъплението на Джейкъб и като жертви, и като извършители. Съжаляваха ни, защото не бяхме сторили нищо нередно, но имахме лошия късмет с неподходящото дете. Нещо като уравнение — „сперматозоид + яйцеклетка = убиец“. Нищо не можеш да направиш. В същото време ни презираха: все някой трябваше да понесе отговорността за Джейкъб, а ние създадохме и отгледахме това момче, значи все пак бяхме сбъркали в нещо. Още по-лошо беше, че сега имахме наглостта да подкрепяме убиеца, дори искахме да му се размине безнаказано, а това само потвърждаваше, че сме против обществото, че сме лошата част от него. Разбира се, представата на хората за нас беше толкова противоречива и наситена с емоции, че нямаше правилен начин да реагираме на нея. Щяха да мислят каквото си искат, щяха да ни приписват всевъзможни злодейства или страдания. През следващите две седмици Лори щеше да играе своята роля. Да седи в съдебната зала неподвижно и безстрастно като мраморна статуя, да наблюдава съсредоточено тила на Джейкъб и да се мъчи да изтълкува и най-малките движения. Нямаше да реагира на нищо. Това, че някога бе носила на ръце това вече пораснало нейно момче, сега не интересуваше никого.
Когато най-после седна на мястото си, съдия Френч огледа залата, докато помощничката му обявяваше делото:
— Номер нула осем тире четири четири нула седем, щатът Масачузетс срещу Джейкъб Майкъл Барбър, едно обвинение в убийство първа степен. Защитата се представлява от Джонатан Клайн. Обвинението се представлява от заместник-районния прокурор Нийл Ладжудис.
Със сериозно лице съдията се обърна към всеки от участниците в спектакъла — Джейкъб, адвоката, прокурора, дори към нас.
През годините бях участвал в много дела, водени от съдия Френч, и макар да смятах, че е кух като балон, се отнасях дружелюбно към него. През студентските си години в Харвард бе играл като защитник в отбора по американски футбол, а зрелищният му тъчдаун в края на мач срещу Йейл се бе превърнал в един от величавите моменти в живота му. Запечатан завинаги, висеше в рамка на стената в кабинета му — внушителният Бърт Френч в своя алено златист екип лежи на хълбок върху тревата, гушнал скъпоценното яйце. Подозирам, че възприемах тази снимка съвсем различно от самия него. За мен той беше от онези хора, на които такива неща просто се случват. Богат, симпатичен и всичко останало. Не се съмнявах, че винаги е получавал шансове по пътя си, подобно на безброй футболни топки, и само е трябвало да се стовари върху тях, като през цялото време е приписвал този късмет на вродените си дарби. Такава лекота, такава естественост, такава будеща доверие самонадеяност… От много години изучавах хората като Бърт Френч, презирах ги, но им подражавах.
— Господин Клайн — обърна се съдията към нашия адвокат и намести очилата си за четене, — имате ли искания към съда, преди да започнем подбора на съдебните заседатели?
Джонатан се изправи.
— Две искания, Ваша чест. Първо, бащата на обвиняемия — Андрю Барбър, би искал да представлява в съда като защитник своя син. Ако съдът разреши, той ще бъде вторият участник в защитата.
Джонатан връчи на помощничката искането, което тя предаде на съдията. Френч се зачете намръщено.
— Господин Клайн, всъщност това решение не зависи от мен, но не съм уверен дали то е най-разумното.