— Май не съм им симпатичен, така ме гледаха.
— Джейкъб, това е едва първият им ден като съдебни заседатели. Дай им време. А и всичко, което знаят, е че си обвинен в убийство. Какво очакваш да си мислят за теб?
— Засега не би трябвало да си мислят нищо.
— Джейк, те са хора като всички други. Просто не им давай причина да се настроят срещу теб, друго не можеш да направиш. Запази хладнокръвие. Никакви реакции. И без тези твои гримаси.
— Какви гримаси?
— Имаш особено изражение, когато се разсейваш. Мръщиш се.
— Не се мръщя!
— Правиш го.
— Мамо, мръщя ли се?
— Не съм забелязала. Баща ти понякога се увлича с тези стратегии и тактики в съда.
— Правиш го, Джейк. Ей така…
Навъсих се.
— Татко, това не е мръщене. Приличаш на човек със запек.
— Ей, говоря ти сериозно! Точно такъв вид имаш, когато не внимаваш. Изглеждаш ядосан. Не позволявай съдебните заседатели да те виждат така.
— Ами аз съм си такъв! Какво да направя?
— Бъди си красивото ни момче — мило му каза Лори с печална усмивка.
Бе облякла тениската си обратно, но явно не забелязваше, макар че етикетът се подаваше и дразнеше врата й.
— Като спомена колко съм красив, се сетих за нещо — знаете ли, че в „Туитър“ са пуснали хаштаг за мен?
— Какво е това? — попита Лори.
— Ами просто хората могат да си дърдорят за мен в мрежата. И знаете ли какви са коментарите? „Джейкъб Барбър е страхотен. Искам да ми направи бебе. Джейкъб Барбър е невинен.“
— Ъхъ… — изсумтях. — И какво друго?
— Е, има и някои лоши неща, но повечето са добри. Около седемдесет процента.
— Добрите ли са около седемдесет процента?
— Горе-долу.
— Всичко ли следиш?
— Ами това започна днес. То се знае, че ги чета. Татко, и ти трябва да погледнеш. Само влизаш в „Туитър“ и търсиш „Джейкъб Барбър“ без интервал. — Той ми го написа на хартиена салфетка: #jacobbarber. — Вече съм известен! Знаеш ли какво означава това? Обикновено говорят за Кобе Брайънт, Джъстин Тимбърлейк и други знаменитости.
— Това е… хъм, чудесно — промърморих и погледнах към Лори.
Не за пръв път подхващахме темата за неговата популярност в интернет. Някой, може би приятел от училище, бе създал в негова подкрепа сайта JacobBarber.com. В сайта имаше и форум, където всеки можеше да заяви, че Джейкъб е невинен, да му пожелае късмет или да сподели, че го харесва и подкрепя. Модераторът просто изтриваше всички враждебни послания. Във „Фейсбук“ също се появи група за подкрепа на Джейкъб. В мрежата преобладаваше мнението, че Джейкъб е малко странен, може би способен да убие и несъмнено привлекателен, като всички тези особености някак се свързваха помежду си. Понякога получаваше в телефона си есемеси от непознати. Повечето преливаха от злоба, но не всички. Някои бяха от момичета, които му пишеха колко е готин или откровено му предлагаха секс. Той твърдеше, че съотношението на злобните спрямо приятелските било две към едно и това май му стигаше. В края на краищата беше невинен. А и не искаше да си смени номера.
— Джейкъб — каза му Лори, — може би е най-добре да стоиш настрана от социалните мрежи. Поне докато не приключи всичко това.
— Мамо, аз само чета. Никога не пиша. Дебна.
— Дебнеш?! Не използвай тази дума. Направи ми услугата да не влизаш в нета известно време, бива ли? Може да си навредиш.
— Джейкъб, според мен майка ти всъщност иска да каже, че следващите две седмици ще бъдат по-леки, ако се опитаме да избягваме излишните вълнения. Може би е най-добре всички да си запушим ушите.
— И да изпусна момента на славата? — ухили се той, нехайно и весело смел, както може да бъде само едно хлапе.
Лори го гледаше ужасена.
— Да, ще бъде много жалко — промърморих начумерено.
— Джейкъб, да се надяваме, че за теб моментът на славата ще настъпи по друг повод.
Замълчахме. Само ножовете и вилиците потракваха по чиниите.
— Ще ми се онзи човек да изключи двигателя най-после.
— Кой човек?
— Ами онзи — посочи Лори с ножа към прозореца. — Не го ли чуваш? Отвън някой седи в колата с включен двигател. Заболя ме главата от него. Същото е като с пищенето в ушите ми, което няма край. Как се наричаше това?
— Тинитус — казах и тя ме изгледа особено, затова допълних: — Нали решавам кръстословици…
Станах да надникна през прозореца по-скоро от любопитство, не защото се тревожех. Колата беше от големите, но не я различавах добре. Някоя от онези грамадни безсмислици с четири врати, бележещи залеза на американската автомобилна промишленост. Може би „Линкълн“. Колата бе спряла на отсрещната страна, две къщи по-нататък, на по-тъмно място, между две улични лампи, и изобщо не успявах да видя шофьора, дори като силует. Просветваше само огънче на цигара.