— Може би чака някого.
— Да чака с изключен двигател. Не е ли чувал за глобалното затопляне?
— Може да е на възраст — предположих заради запалената цигара, включения двигател и колата с размери на самолетоносач — все навици, присъщи на по-старото поколение.
— Този задник вероятно е репортер — троснато каза Джейкъб.
— Джейк!
— Извинявай, мамо.
— Лори, дали да не отида да поговоря с него? Ще го помоля да изключи двигателя.
— Недей. Откъде да знаем за какво е дошъл? Не ми се вярва да е за добро. Стой си вкъщи.
— Мила, изпадаш в параноя. — Трудно изричам думи като „мила“ или „скъпа“, но този път благият тон беше необходим. — Вероятно е някой дъртак, който си пуши и слуша радио. Може би изобщо не се сеща, че досажда на някого, като е оставил двигателя включен.
Тя сви вежди недоверчиво.
— Нали все повтаряш, че трябва да си кротуваме, да не се забъркваме в неприятности. Може би иска да излезеш и да направиш нещо. Може би се опитва да те подмами.
— Стига, Лори. Това е само някаква кола.
— Някаква, а?
— Да.
Но не беше просто някаква кола.
Около девет часа изнесох боклука — кръгла кофа с обикновени отпадъци и неудобен, правоъгълен зелен контейнер с отпадъци за рециклиране. Контейнерът имаше такива размери, че не можеше лесно да се носи с една ръка. Пръстите ми неизменно се схващаха към средата на алеята, затова пренасянето и на двата съда до тротоара всъщност беше едно припряно подтичване, преди да съм разсипал боклука. Чак когато оставих кофата и контейнера и ги подредих под една линия, забелязах същата кола на друго място. Този път беше на няколко къщи от нашата, но в отсрещната посока. Двигателят не работеше. Нямаше я и светулката на запалена цигара. Колата можеше и да е празна, в тъмното нямаше как да се види.
Взирах се в мрака, за да различа повече подробности.
Изведнъж двигателят забуча, фаровете светнаха. Отпред нямаше номер.
Любопитството ме накара да тръгна натам.
Колата потегли на заден ход — съвсем бавно, като животно, доловило опасност, после се отдалечи с по-голямо ускорение. На първата пресечка зави назад, после изчезна от погледа ми. Не можах да я доближа и да я разгледам добре — не бях сигурен нито за цвета, нито за модела. Шофьорът направи опасна маневра на тясната улица. Опасна и майсторска.
По-късно Лори си легна, а ние с Джейкъб гледахме Шоуто на Джон Стюарт. Бях се отпуснал, с крак, качен на дивана, и провесена през облегалката ръка. Сепна ме трудно доловимото чувство, че някой ме наблюдава. Отместих мъничко щората, за да надникна.
Колата се бе върнала.
Излязох през задната врата на къщата, минах през двора на съседите и се появих зад колата. Оказа се „Линкълн Таун Кар“ с номер 75К S82. Вътре беше тъмно.
Доближих полека откъм страната на шофьора — бях готов да почукам на прозореца, да отворя вратата, да измъкна човека от колата, да го просна на тротоара и да му изкрещя да стои далече от нас.
Но вътре нямаше никой. Държах се глупаво. Лори ми предаваше параноята си. Просто спряна кола. Вероятно шофьорът беше в някоя от къщите наблизо, спеше дълбоко, чукаше жена си, зяпаше телевизия или вършеше някое от другите неща, присъщи за нормалните хора, каквито и ние правехме преди. В края на краищата какво толкова бях видял?
И все пак по-добре е човек да е нащрек. Обадих се на Пол Дъфи.
— Здравей, прокуроре — каза той сдържано както винаги, сякаш му беше приятно да ме чуе след месеците мълчание точно сега, в единайсет и половина вечерта преди деня за първоначалното изслушване на страните по делото.
— Дъф, съжалявам, че те безпокоя.
— Не ме безпокоиш. Какво става?
— Вероятно нищо особено. Струва ми се, че някой ни наблюдава. Седеше в колата си отвън през цялата вечер.
— Мъж ли е?
— Предполагам, не съм сигурен. Не го видях.
— Какво правеше?
— Около шест часа, когато вечеряхме, забелязахме кола, спряла до къщата с включен двигател. После я видях отново около девет часа. Тръгнах към нея, но докато стигна, тя изчезна.
— Застраши ли те по някакъв начин?
— Не.
— Виждал ли си тази кола и друг път?
— Не. Поне така си мисля.
Дълбока въздишка.
— Анди, може ли да ти дам един съвет?
— Да, ще ми се някой да направи това най-после.
— Легни си. Утре е важен ден за вас. Всички сте под голямо напрежение.