Не беше яма. През отвора горе се процеждаше оскъдна светлина и донякъде с нейна помощ, донякъде опипом, той разбра, че се намират в коридор. Арката навярно бе служила за вход, от доста време задръстен с камъни и пръст.
Във всеки случай тук беше много по-хладно. Спомни си, че в естествените пещери температурата спада с отдалечаването от входа. Може би този принцип действаше и тук.
Следващото му откритие бе по-сериозно. Когато опита да се изкатери обратно, канарата поддаде под тежестта му. Повърхността й беше толкова нестабилна, че и най-лекото докосване я свличаше надолу.
— Къде…
Шепотът на Николе го ободри и той я прегърна, изпълнен с благодарност и облекчение.
— Пропаднахме в някакъв тунел.
— Тъмно… хладно… — отрони тя колебливо. — Но как ще се измъкнем?
— Не можем да се покатерим — призна той. — Остава ни само другата посока.
Ала щеше ли да им стигне въздухът? И мракът… как да тръгнат през него?
Усети, че Николе се раздвижи. Ненадейно наоколо се разля бледа светлинка, излъчвана от малка сфера в ръката й. Девойката се разсмя тихо и пресекливо.
— Като магьосница, търсена от добрите хора на Ланаскол — гласът й укрепваше, — и аз знам някои трикове, приятелю. Онова, което ми помагаше да приспивам ума, тук ще е още по-полезно. Хайде сега да видим къде сме се озовали.
Светлината на сферата не беше ярка, но от някои места по стените сякаш започваха да й отговарят мътни проблясъци. Кенрик чу възклицание и побърза да подкрепи Николе, когато тя се втурна към едно от искрящите петна. После я видя да допира сферата до стената.
При сближаването си и двете светлинки се разгоряха.
— Подобието ражда взаимодействие — отвърна девойката на въпросителния му поглед. — Тази сфера, една от тайните на моята професия, започва да свети, когато я докосна. Но изглежда строителите на тунела са разполагали с неограничени запаси от рудата орм, щом са я вграждали в стените. Мисля, че вече няма защо да се боим от мрака.
Двамата поеха напред с бавна крачка, без да пресилват изтерзаните си тела. Петната по стените припламваха едно след друго и осветяваха пътя им.
Отначало инкрустациите от ормова руда бяха безформени, ала нещата се промениха по-навътре в леко наклонения коридор. Сега започнаха да се появяват стенописи и светлите петна се сливаха в очи, ризници, мечове и копия на бойци сред вихъра на някаква титанична битка. Имаше и огнени гъсеници, но това не бяха дребните петсантиметрови животинки. Древният художник ги бе изобразил като страховити чудовища, върху чиито космати гърбове яздеха хора… или поне човекоподобни същества. Тази причудлива кавалерия не само се сражаваше срещу пеши войници, но на свой ред бе преследвана от грамадни летящи влечуги.
Николе посочи една от странните твари с кожести крила и дълга змийска шия.
— Дългозъб от Дупт! Това трябва да са бродниците от Дупт! Те и до днес яздят из небесата…
— Ами гъсениците? Погледни размерите им. Чувала ли си някога за подобни чудовища?
— Не. Но както ти казах, жреците на Орм грижливо пазят своите тайни. Те крият оракула в тунели, наричани „пътят на гъсениците“, тъй че не е изключено някога тия твари да са имали по-едри братовчеди. Изглежда, че сме попаднали в много древно подземие. А щом крилатите дългозъби са познати и днес…
— Може би съществуват и грамадни гъсеници? Да се надяваме, че не са тук…
За изненада на Кенрик въздухът все още бе годен за дишане, но му се струваше, че от много векове човешки крак не е стъпвал насам. Бойните сцени все тъй покриваха стените, докато накрая се превърнаха в монотонно зрелище. Леката прохлада постепенно премина в пронизващ студ.
Не знаеха колко път са изминали. Нямаха сили да се движат бързо и от време на време се налагаше да спират, за да дадат отдих на изнурените си тела. Мъките на жаждата ставаха все по-непоносими.
По време на една от почивките Кенрик направи първото си обнадеждаващо откритие. Бе се подпрял с длан на стената и внезапно отдръпна ръка. В една от браздите, изобразяваща крак на огнена гъсеница, пръстите му бяха срещнали влага. Той бързо опипа каменната гравюра и подвикна на Николе да светне по-отблизо.
Така откриха вода — съвсем малко, но все пак достатъчно, за да се събере с език от грапавата скала. После Кенрик настоя да побързат напред; може би в дълбочините имаха повече шансове да намерят извор. След малко стигнаха до стълба, която се спускаше в тъмен кладенец — тук свършваха гравюрите от ормова руда и започваше непрогледен мрак.