Гъсеницата надигна глава и се обърна към тунела, от който бе дошла. После тромаво се вмъкна в отвора.
— Видя ли какво имаше в кобура? — попита Николе.
— Приличаше на лъчемет…
— Само че лъчемет не може да се прехвърли. Нито пък може да бъде изработен от ковачите на тази планета. Навярно грешим, като мислим само за прехвърляне — ами ако е донесен от другопланетен кораб?
— Преди четири хиляди и петстотин… — започна той и не довърши. Сега те самите се намираха в миналото.
— Човечеството не е било първо в космоса — напомни му Николе. — Има множество следи от ония, които са пътували преди нас. Според звездните мащаби ние сме много млади.
Вярно беше, и все пак… лъчемет! Трябваше да открие дали оръжието е създадено от някаква успоредно развита технология. Овладяването на прякото прехвърляне — за Бюрото подобна информация би била по-ценна от всичко друго, което можеше да узнае на Валек. На всяка цена трябваше да се добере до оръжието. Николе навярно мислеше за същото, защото се обади:
— Животното беше повикано с ултразвуков сигнал — човек не го чува, но го усеща. Можем да тръгнем натам…
Кенрик кимна.
— Усетих го.
Тя отново се разсмя.
— Знаеш ли какво правят жреците с жена, попаднала във владенията им? Ако не, представи си най-лошото, което ти дойде на ум, и го доразвий. Уверявам те, че бих предпочела да загина от собствената си ръка, отколкото да им се дам жива. А не е изключено вече да сме задействали някоя от предпазните системи и стражата да бърза насам.
— Мислех, че не смеят да идват при трона на оракула.
— Това е легенда. Жреците на гъсеницата пускат навън само онова, което биха искали да се разчуе. Кой казва на оракула какво пророчество да изрече? Някоя огнена гъсеница ли? Не, самите жреци отлично познават пътищата насам.
След тези думи двамата поеха по дирите на гъсеницата. Онази част от Крид Трапнъл, която се бе превърнала в Кенрик, пристъпваше тихо, пръстите му се свиваха и разпускаха, закопнели да докоснат оръжие. Като добре обучен боец, той се чувстваше едва ли не гол, щом нямаше нищо в ръцете. А нюхът му подсказваше, че ги очакват неприятности, защото киселият мирис на гъсениците ставаше все по-силен.
Подът под краката им леко се издигаше, докато стъпиха върху поредица от ниски стъпала и в далечината изникна неясно бледо петно — очевидно дневна светлина. Значи се завръщаха към повърхността. Вървяха бавно, притиснати до стената, и се ослушваха…
Постепенно отслабваше и подземният хлад. Най-сетне двамата достигнаха края на тунела и надникнаха навън.
Пустота. Трябваше да сведат глави, за да видят с какъв капан завършва коридорът — защото наистина беше капан. От двете им страни стърчаха забити в стената колове, върху които се крепеше метална мрежа. Тя се простираше по цялата обиколка на просторна глинеста пещера, към която водеха множество тунели — и явно целеше да попречи на гъсениците да се изкатерят на повърхността.
В единия край на пещерата имаше платформа, отрупана с камари растителност, хвърляна навярно някъде високо отгоре. Край нея няколко гъсеници пъргаво събираха прогнилата маса с челюстните си пипала и отнасяха товара си към тунелите.
Имаше и други, по-едри гъсеници, покрити с гъста черна четина. Всички те бяха оседлани, тъй че Кенрик не можеше да разбере кое от чудовищата са проследили дотук.
— Долу — прошепна в ухото му Николе.
Имаше право. Точно под тях се намираше едно от ездитните чудовища. Беше приклекнало ниско, отпускайки бронирания си корем на земята. Не можеше да се разбере дали е същото. Но на седлото му висеше кобур.
Той смъкна от рамото си импровизираната торба с плодове. Съществото бе привело глава, пипалата под нея се сплитаха на стегнат възел. Докато Кенрик го гледаше, масивната глава клюмна надолу. Може би спеше.
Тук каменната стена беше груба, надупчена навярно от гъсениците с дълбоки вдлъбнатини — достатъчни, за да дадат известна опора за човешки ръце и крака. Докато се спускаше, Кенрик трябваше да следи скалата и нямаше представа дали спящата гъсеница не се е събудила и не се готви да го сграбчи. Когато най-после ботушите му стъпиха върху чакъла в подножието на стената, тялото му се обливаше в пот, не само от трудното слизане.
Бавно се завъртя, очаквайки да зърне насреща си челюстите на гъсеницата. Питаше се дали ще има време да грабне шепа пясък и да я хвърли в трите й очи. Но съществото лежеше неподвижно. Кенрик видя, че хълбоците му равномерно се надигат и отпускат. Както бе проснато, нямаше да му е трудно да се пресегне до кобура и да измъкне лъчемета.