Изкатери се до площадката на трона. Не поглеждаше назад — трябваше да прогони момичето от мислите си, да се съсредоточи само върху целта. Отсега нататък задачата стоеше пред всичко останало.
Тронът беше точно такъв, какъвто го описваше инструктажът; металните скоби върху подлакътниците и облегалката очакваха да приковат на място жалкото безмозъчно създание, след като жреците го оставят да прекара нощта тук. Но жертвата получаваше отнякъде послание, и то толкова мощно, че можеше да се съхрани само в мозък, неспособен да управлява тялото; нещо повече — можеше да застави това тяло да изрича разбираеми думи. Как ставаше това? Едва ли и най-упоритата дресура би успяла да изкопчи от идиота смислена фраза, а още по-малко цветисти пророчества. Къде се криеше фокусът или измамата? Имаше ли шанс да го разбере и по този начин да провали плановете на жреците, ако не му се удадеше да влезе в ролята на оракула?
Кенрик предпазливо се настани на трона. Усети по кожата си хладния допир на камъка. Металните халки му пречеха да се облегне назад и да отпусне ръце на подлакътниците. Затегнеха ли се, седящият би бил хванат като в менгеме, лишен от каквато и да било възможност да помръдне.
Но когато притисна глава към камъка, Кенрик долови странно усещане, напомнящо преживяното по време на мозъчния сондаж. Той се завъртя и плъзна пръсти по облегалката. Допирът сякаш събуди някакво невидимо за очите вещество. Гъделичкаща топла тръпка пробяга по китката и нагоре по ръката му, като че бе докоснал източник на енергия. Кенрик отскочи назад — в този прилив имаше нещо заплашително.
Човек, прикован на мястото на оракула, трябваше да седи с плътно допрян тил към загадъчната плоча. Така ли ставаше всичко? Нещо подобно на инструктаж, достатъчно мощен, за да се запечата в съзнанието на идиота?! Или пък — тъкмо там беше въпросът — само безсилният мозък на идиот можеше да го възприеме? Точно както се налагаше Бюрото да подбира подобно тяло, за да прехвърли в него личността на агента.
Но оракулите не бяха нещо ново — те съществуваха от векове. Не можеха да бъдат резултат от предателска дейност в Бюрото или другопланетна намеса. Ако звездни пришълци бяха посещавали Валек толкова дълго, трябваше да оставят следи или поне слухове. Разузнавателните експерти подаваха всички данни на ЗАТ и компютърът бързо би засякъл подобна информация.
И все пак в трона имаше някаква енергия. Кенрик заобиколи облегалката, която беше толкова висока, че по-скоро напомняше стена. Отново опипа камъка. Но от тази страна не се усещаше нищо освен естествен хлад.
Така или иначе, бе установил как могат да се внушават пророчествата… ала не и от кого. А това беше най-важното. Сега пред него имаше врата и той знаеше от инструктажа, че през нея довеждат оракула. Друг път не съществуваше. Кенрик прекрачи прага.
Тунелът отвъд беше тесен и тъмен, с гладки стени. Трябваше да напредва пипнешком през гъстеещия мрак. Скоро щеше да стигне до стълба — пристъпваше едва-едва, за да не се препъне в нея. Ботушът му срещна препятствие и той започна да се изкачва, като в движение броеше стъпалата — бройката им можеше да се окаже полезна в тая тъмница.
Беше отброил до двадесет, когато протегнатата му ръка срещна твърда повърхност. Опипа я и разпозна врата, обкована с дебели железни ленти. Накрая пръстите му докоснаха простичко резе, каквото често се използваше на Валек.
Леко дръпна ръчката. Ако вратата беше заключена, всичко пропадаше. Но резето помръдна. Може би вършеше най-голямата глупост в живота си, ала нямаше избор. Той бутна вратата напред и пристъпи към неизвестното.
5.
Светлината се излъчваше от вградени в стената късчета ормова руда, но тук те не оформяха картини. Иначе коридорът по нищо не се различаваше от дълбоките тунели.
Беше очаквал да срещне стража. Не видя никого. Кенрик затвори очи. Още от пръв поглед бе разпознал трона на оракула; можеше ли да си припомни накъде води галерията? Но дори и в инструктажа да бе имало знание за пътя напред, то явно не беше оцеляло след неточното прехвърляне. Трябваше да се надява на предчувствия или хрумвания. И като се ослушваше напрегнато, той закрачи по прашния коридор.
Светлината беше толкова неясна, че когато се обърна назад, едва различи очертанията на вратата. Отпред коридорът завиваше надясно и преминаваше в стълба. Изкачването му се стори добър знак, защото знаеше, че основната част на храма е все още далече напред.
Скоро светлината от късчетата руда изчезна и той пак трябваше да се осланя повече на осезанието, отколкото на очите си. Нова врата, също обкована с метал — сякаш и тя като предишната беше предназначена да осигури защита от нещо. Но колкото и да я опипваше, Кенрик не откри резе.