Озадачен се подпря на стената. Изглежда, портата се отваряше само отвън и това слагаше край на експедицията му. Но все още не искаше да се признае за победен. Отново опипа педантично цялата врата, като започна от горната й рамка. Металните ленти прилягаха плътно една до друга, тук-там ръбовете им бяха изкривени и дълбоко нащърбени, като че разкъсани от остри зъби. Гъсениците!
С тревога си спомни за Николе, която бе оставил долу — но тя поне имаше оръжие…
Никакъв намек за резе или дръжка. Откри нещо едва когато се добра до болтовете на четвъртата лента. Един от тях леко поддаваше. Като нямаше на какво друго да се надява, Кенрик се вкопчи с нокти в болта и го завъртя. Раздаде се отчетливо щракане. Нещо помръдна.
Беше отключил не цялата порта, а само тясна вратичка — толкова тясна, че едва се провря през нея. След като мина отвъд, той я захлопна и установи, че голямата врата някога отдавна е била здраво закована.
Отпред започваше нова стълба. По-нагоре тя се стесняваше и пак се мяркаха ормовите светлинки. Отляво и отдясно раменете му опираха в стените. След малко дочу неясни гласове, които сякаш долитаха от камъка. Отдясно на стената забеляза тъмно петно, приведе се да го огледа по-внимателно и откри, че е метално кръгче, прикриващо наблюдателен отвор.
Кенрик надникна през дупката. Далече долу видя пода на просторна зала, чийто свод беше подпрян с множество изваяни и оцветени колони във формата на изправени огнени гъсеници. Не приличаха напълно на истинските, а някои отвратителни добавки ги правеха още по-зловещи.
Статуите бяха проядени от времето, тук-там личаха отчупени крака, липсващи пипала, по боята на бронираните плочки тъмнееха пукнатини и всичко това подсказваше колко са древни. Между тях се движеха хора — жреци. Благодарение на инструктажа Кенрик разпозна червените роби с назъбени орнаменти по широките яки, които приличаха на сушени пипала от гъсеници или поне на тяхна превъзходна имитация. Повечето жреци бяха заметнали гуглите върху главите си, тъй че лицата им не се виждаха. Но двама души точно под наблюдателницата се различаваха от останалите. Изглеждаха млади и бръснатите им глави лъщяха.
Кавинци? Очевидно да, издаваха ги племенните татуировки по бузите. Частица от предишния Кенрик, съхранена във взетото назаем тяло, реагира незабавно на белезите. Той чу ускорения си дъх и откри, че ръката му опипва пояса, дирейки липсващия меч.
С кавинците разговаряше трети мъж — много по-нисък, почти джудже. Той не носеше роба. Набитото му тяло беше прикрито само до кръста от дреха, която сякаш сливаше в едно панталона и ботушите. Изработена от някаква кожа, тя разпръскваше при всяко движение пъстри отблясъци, като че ли отгоре я покриваха опалови люспи. Широките плещи и издутият гръден кош бяха обрасли с груби сплъстени косми, от брадичката му провисваше самотен черен кичур, а лицето му беше гладко избръснато. Косата бе сресана нагоре и слепена с нещо жилаво във формата на гребен, който започваше над челото и свършваше отзад на врата. Сред гъстата телесна растителност просветваше метал, украсен със скъпоценни камъни.
Бродник? Значи вярно беше — бойците от Дупт посещаваха храма. Ако някой се нуждаеше от още доказателства какви злощастия за Ланаскол се замислят тук, стигаше му само да погледне тези тримата.
Гласовете им долитаха до Кенрик като глух шепот, тъй че колкото и да напрягаше слух, той не успя да разбере нито дума. Нямаше смисъл да се бави при отвора, главната цел на разузнаването още не бе достигната. Той продължи по коридора, размишлявайки за значението на онова, което бе видял.
Участието на бродниците в какъвто и да било съюз беше само по себе си изненадващо. Доколкото знаеше, те живееха във вечна вражда с всички останали. Причината за изгнанието им от човешкия род бе забравена още в прастари времена. Но днес те бяха толкова откъснати от останалите племена, че се превръщаха едва ли не в отделен вид. Освен това, пазеха територията си в тайна, осъществяваха всички нападения по въздуха и до ден днешен нито един следотърсач не бе успял да попадне на дирята им. Технологията на Валек още не беше създала въздушен транспорт, тъй че засега разбойниците оставаха неуязвими.
В своите пътешествия бродниците яздеха гигантски крилати влечуги, напомнящи ония, които бяха обитавали родната планета на Трапнъл в древните епохи преди появата на човека. Тия твари бяха страхотен противник в сраженията. Двойно по-опасни ставаха, когато ги съпровождаха свирепите им ездачи.