Смяташе се, че бродниците и техните влечуги са сравнително малобройни, тъй като в разбойническите атаки никога не участваха повече от десетина. Но и така да бе, те си оставаха смъртна заплаха. Засега атакуваха само отделни чифлици, крайбрежни рибарски села и търговски кервани, допуснали глупостта да поемат по преките пътища из пустинята.
Кенрик прецени, че трябва да се е изкачил доста над залата. Ръката му напипа нов отвор, този път отляво. Той надникна през него.
Пред погледа му се разкри не зала, а малка стаичка. Вътре имаше тежка маса с плот от лъскавия камък кифа и масивни като колони крака. На почетното място, точно под Кенрик, беше поставен стол с висока резбована облегалка. От двете страни на масата имаше дървени пейки. Иззад отсрещния й край стърчеше още един стол. Стените бяха покрити с драперия от тъмночервено платно, създаваща потискащото чувство, че всеки момент ще се спусне около масата, за да омотае и задуши насядалите там. Ала присъстващите като че ли не забелязваха това.
Столовете бяха празни. Четиримата мъже седяха на двойки един срещу друг, разделени от гладката повърхност. Не си приличаха по нищо. Единият беше жрец в червена роба, която дотолкова се сливаше с цвета на завесата зад него, че на моменти сякаш изчезваше. Отгоре на всичко той беше прихлупил качулката си и само движенията на ръцете му привличаха погледа.
До него седеше бродник, същински близнак на онзи, когото Кенрик бе видял преди малко. Докато слушаше, той си играеше със странен предмет — прилепнала по кокалчетата на китката метална лента, свързана с дълги и остри нокти, които се надяваха върху пръстите като ръкавица.
Отдясно бяха другите двама. Единият носеше облекло на ланасколски велможа с бродерия отпред на туниката. Кенрик неволно вдигна ръка и докосна собствения си ожулен и изпоцапан знак. Кралският герб! Нима крал Кор вече беше тук? Изглеждаше невероятно някой от неговите хора да седи в компанията на бродник…
Оставаше само един отговор — лейди Яракома. Неудовлетворените амбиции биха могли да я тласнат към крайности: да се съюзи с враговете на краля и да изпрати тук свой довереник. В този миг Трапнъл съжаляваше, че не може да разполага с паметта на Кенрик.
Четвъртият човек беше облечен в обикновен костюм като незначителен гражданин на Ланаскол. Ала той седеше небрежно, без да се стеснява от велможата, а жрецът и бродникът слушаха внимателно какво говори с толкова тих глас, че до Кенрик долиташе само интонацията — ту сдържана, ту настоятелна.
След малко той извади писмовна пръчица и бързо надраска по каменния плот няколко черти, но не успя да довърши скицата. Драперията на лявата стена се отметна встрани и иззад нея изникна жрец, който веднага отстъпи почтително, за да даде път на една дребна фигура, загърната в прекомерно широка за крехкото й тяло роба.
Ръждива ивица пресичаше хоризонтално робата на нивото на раменете, а странната яка или огърлица беше по-пищна, отколкото на другите жреци. Мъжете около масата вдигнаха глави. Велможата, жрецът и рисуващият непознат се изправиха на крака, но бродникът само се ухили и остана седнал. Даваше да се разбере, че няма намерение да се впуска в любезности.
Първият влязъл жрец посегна да подкрепи дребния си спътник, ала онзи сприхаво отблъсна ръката му. После закуцука към масата толкова несигурно, че помощникът притичваше изотзад, готов да се намеси, ако стане нужда.
Щом се намести на стола, човечецът вдигна ръце със съсухрени криви пръсти, досущ като ноктите на металната ръкавица, с която продължаваше да си играе бродникът. Китките му се тресяха толкова силно, че едва успяха да отметнат качулката.
— Помолихте за разговор. — Гласът на стария жрец беше остър и писклив. — Сега ви се дава възможност — говорете! Дошло е време много да се направи, да, много да се направи. Скъпо ще платите, ако смущавате светите церемонии за някаква дреболия.
Отвърна му човекът с писмовната пръчица, но този път говореше по-високо и Кенрик го чу ясно.
— Разбира се, не бихме смущавали без необходимост всемогъщия наместник на Орм по време на подготовката за великия ден. Ето какво има: нашият брат по сърце и надежда, мечоносецът Сувард, донесе вест. Изглежда, че трижди проклетият Кенрик и ясновидката вече не са там, където ги бяха оставили. Когато хората му минали през Мястото на древните камъни, двамата ги нямало! А са били здраво вързани. Дори бродниците се вдигнаха в небето да ги дирят, но без резултат.
— Глупци — изломоти живата мумия на стола. Сувард се сви, сякаш престарелият жрец плюеше не думи, а отрова. — Всички знаят, че Мястото на древните камъни е прокълнато. Ако Орм е решил за уместно да ги прибере при себе си, много ясно, че няма да откриете и следа от тях. Това ли ви е голямата новина?