Николе настоятелно докосна ръката на Кенрик и закрачи напред. Той остана на място, но държеше под прицел средното око на гъсеницата в случай, че магията се провалеше.
Девойката стоеше срещу чудовището от другата страна на сферата. Ръцете й заиграха в неясната светлина, сякаш тъчаха мрежа от невидими нишки. Кенрик предположи, че тя се опитва да овладее примитивното съзнание на гъсеницата.
Внезапно момичето спря и изпитателно огледа противника си. После плесна с ръце. Провисналите пипала се накъдриха. Гъсеницата тромаво подгъна крака и взе да се отпуска, докато накрая изопна корем на пода. Прибирайки сферата, Николе размаха ръка. Кенрик я метна на широкото седло, настани се пред нея и хвана юздите. Изглежда това бе познат сигнал, защото гъсеницата изпъшка и се надигна.
Използвайки юздите, както би сторил с всяко друго ездитно животно, Кенрик насочи чудовището към тунела, по който бяха дошли от дълбините.
Гъсеницата ги носеше послушно и бързо. От време на време хълбоците й се триеха в стените на тунела, изглаждайки още малко камъка, излъскан от поколения нейни предшественици. Когато достигнаха мрачното езеро в подножието на стълбата, двамата слязоха да утолят жаждата си. Гъсеницата също се напи. За жалост нямаше начин да вземат запас от вода.
По следващата стълба трябваше да се изкачат пеша. Най-отпред вървеше Николе със сферата като пътеводна звезда. Кенрик я следваше, омотал юздите около китката си. Гъсеницата се влачеше последна и пъшкаше жално, явно катеренето й се струваше изнурително. Изнурително? И върху плещите на Кенрик тежеше смазваща умора. А как ли се чувстваше момичето? Не бяха спали, откакто се свестиха в пустинята след похищението. Всъщност тук, под земята, времето не се делеше на дни и нощи, часове и минути. Дори самата мисъл за отдих изпълваше нозете му с олово и той имаше чувството, че гази до глезените в подвижни пясъци.
Когато взе да настига девойката, тя се олюля. Безпомощно потърси опора в стената и се свлече на пода. Докато се мъчеше да стане, Кенрик наближи и успя някак да я вдигне на седлото. Но нямаше сили да се изкатери при нея. Вместо това, той се вкопчи в една плочка от бронята на гъсеницата и остави чудовището да го влачи напред. Последните стъпала сякаш бяха изцедили и сетните му капки енергия.
Вървеше като насън, а наоколо стенописите отминаваха един подир друг. Кенрик така и не разбра дали не беше задрямал в движение, както бе чувал, че се е случвало с изтощените войници. Но съзнанието му се възвърна изцяло, когато огромната гъсеница спря.
Огледа се. Вече нямаше фосфоресциращи стенни гравюри, само отгоре се лееше мътна сивкава светлина. Засланяше я преграда от скални късове.
С усилие на волята Кенрик избистри съзнанието си. Побутна девойката, която бе клюмнала над предната издатина на седлото, но не изпускаше вързопа с плодовете. Повика я по име.
— Николе!
Тя помръдна, изстена, помъчи се да отблъсне ръката му. Гъсеницата изпухтя и клекна, сякаш очакваше безпомощната ездачка да слезе на земята.
Девойката се търкулна надолу и остана да лежи неподвижно, но очите й се открехнаха. Кенрик помисли, че навярно и тя страда от жажда като него. Вода. Откъде да намерят вода? Отчаян, той удари с юмрук по бронирания хълбок на гъсеницата. Защо беше допуснал такава глупост? Сега трябваше да се върнат долу в лабиринта, да търсят нов път…
Краката му се подгънаха и той падна върху пясъчния куп. Момичето затвори очи. Огромната гъсеница изсумтя и се отпусна.
Мъжът, девойката и чудовището спяха.
Събуди се полузашеметен. Някой му викаше да стане, тръскаше го за раменете и главата му се удряше в камъните. Той примигна, помъчи се да заслони очите си с длан.
От зеещата наблизо дупка се лееха потоци светлина.
Различи над себе си лицето на Николе. Тя въздъхна с облекчение и пусна раменете му. После се обърна да вземе нещо и му го подаде. Оказа се половинката на едър плод, от която върху лицето му се ръсеха едри капки.
При тази гледка той окончателно се събуди. Впи устни в меката каша и жадно засмука, за да утоли едновременно глада и жаждата си.
След като остърга със зъби жилавата кора, се огледа за ново парче. Николе поклати глава.
— Остава ни съвсем малко. И гъсеницата трябваше да се нахрани. С храната я подмамих да разчисти пътя ни.
И тя посочи широката дупка с назъбени краища над купчината камъни.
— Храната ли? Не беше ли сферата?
На мрачното й лице изплува нещо като усмивка.
— Взех един от презрелите плодове, които вече не стават за ядене. — Говорейки, тя прибираше останалите в торбата, като отделяше настрана онези, върху които личаха петна от плесен или прогнило. Тях събра в прокъсания парцал и стана да изхвърли вонящата маса през отвора. — Изкатерих се горе и пъхнах примамката в една дълбока пукнатина. За да се добере до нея, гъсеницата събори преградата. — Тя надникна навън. — Сега си дояжда обяда.