Толкова просто решение. Кенрик въздъхна. Сред умората и мъжките си тревоги напълно бе забравил, че Николе носи торбата с храна.
— Няма защо да се боим, че може да избяга — продължаваше Николе. — Тя се храни с гнилите плодове, които не можем да ядем. А освен това мисля, че тия гъсеници от векове разчитат на хората за прехраната си.
— Колко съм спал?
Момичето сви рамене.
— Не знам. И аз спах. Но когато се събудих, беше нощ, а сега е късен следобед. Скоро вечерта ще ни прикрие, тъй че е време да потегляме.
Той кимна.
През назъбения отвор двамата се измъкнаха сред пустинния пейзаж. Гъсеницата все още дъвчеше смачканите плодове, които бе изхвърлила девойката. Но щом видя хората, тя коленичи. Двамата отново се настаниха на седлото. Николе посочи към една далечна синя скала, чийто остър връх се извисяваше в небето.
— Спомням си я — рече Кенрик. — Когато си тръгваха, похитителите й обърнаха гръб. Въпросът е дали са отивали към Ланаскол или към храма Орм. Не бива да потегляме в погрешна посока.
— Изгреят ли звездите — отвърна тя, — ще имаме по какво да се ориентираме. Звездобройството е част от моя магически занаят и аз добре знам кои светила сочат към Ланаскол. Но засега не мога да кажа този ли е верният път или онзи…
Гъсеницата се размърда нетърпеливо, сякаш настояваше да тръгва. Кенрик се колебаеше. Наоколо имаше ориентири в изобилие, от всички страни се издигаха скали с фантастични очертания и нямаше опасност да обикалят в кръг. Но накъде да поемат?
— Досега съдбата бе благосклонна към нас — каза той. — Не виждам друг избор, освен да се надяваме на шанса. Нека приемем, че похитителите са се завърнали в Ланаскол.
С рязко дръпване на юздите той подкара чудовището напред.
Гъсеницата явно беше пустинно създание. Макар че не бе стъпвала върху пясък през целия си живот, тялото й беше идеално пригодено за тукашните условия, а широките меки възглавнички, с които завършваха нейните ъгловати крака, намираха сигурна опора дори върху най-податливата повърхност.
Напуснаха развалините и дълго лъкатушиха сред каменните колони, докато накрая пред тях се разкриха голи пясъчни дюни. Само тук-там стърчаха скали като строшени зъби по челюстите на белезникав череп. Слънцето, което ги мъчеше в началото на пътешествието, сега бързо клонеше към хоризонта. Здрачът прииждаше.
Кенрик насочи гъсеницата към една скална група, която според него съвпадаше с досегашната посока. Когато я отминаха, избра нов ориентир. Надяваше се скоро да изгреят звездите.
Не след дълго мракът се сгъсти и забули местността пред тях. Заедно със светлината отмина и палещата жега. Повя пронизващ ветрец и Кенрик съжали, че е останал без плащ. Николе навярно страдаше още повече от студа, след като бе пожертвала роклята си.
— Притисни се към мен — почти заповяда той. — Поне можем да се топлим взаимно.
Тя го направи, но очите й продължаваха да шарят из небесната шир, където просветваха първите искрици.
— Виж онази звезда! Значи сме били прави да се доверим на съдбата. Сега малко наляво… Забелязваш ли онова ярко светило? То е като връх на триъгълник, с две по-слаби звезди под него.
Съзвездието се различаваше лесно.
— Стрелата на Ату — обясни Николе. — Тя ще ни отведе в Ланаскол.
Постепенна вятърът стихна. Прахът вече не нахлуваше в гърлата им и за тях стана по-лесно да дишат.
Гъсеницата продължаваше неуморно напред. От време на време завиваше наляво или надясно, за да заобиколи някоя скална издатина, но всеки път се подчиняваше на юздите и се връщаше към избраната посока. Вкопчена в Кенрик, Николе заспа. „Така е по-добре“, помисли той.
За наближаването на утрото разбра едва когато небето се обагри в бледолимонен цвят, който постепенно преливаше в оранжевия блясък на деня, а заедно с него се завърна и жегата. Най-сетне гъсеницата взе да забавя ход. Николе се размърда зад гърба на Кенрик. Прегръдката й се разхлаби.
— Нахрани животното — едва изрече тя с дрезгав шепот.
Права беше. Ако не се погрижеха за гъсеницата, тя можеше да откаже да им служи.
Той отпусна юздите и чудовището клекна незабавно. После започна да сумти — умоляващо, както се стори на Кенрик. Ездачите бързо скочиха на земята. Николе направи няколко колебливи крачки встрани и коленичи да размотае вързопа с провизии.