Отвътре лъхна на вкиснало. Гъсеницата завъртя глава с провиснали гърчещи се пипала — явно ламтеше за прогнилата маса. Девойката огледа съдържанието и избра един едър плод. Разцепи го с остър камък. Отвътре протече рядка каша, но Кенрик беше готов да се нахвърли и върху това неапетитно угощение. Николе задържа само малка част, останалото хвърли на гъсеницата.
— Всички други са развалени — унило каза тя. — Ще ги запазим за нея. А за нас…
— Чакай!
Той повелително вдигна ръка и се огледа. Наоколо не се виждаше никакво укритие, нямаше дори по-едра скала. А онези тъмни точки в небето, които растяха с всяка секунда… бродници ли бяха?
Отпред се извисяваше хребет. Можеха ли да го достигнат навреме?
— Качвай се!
Кенрик прегърна девойката и я повлече към гъсеницата.
6.
Чудовището се опита да протестира с ръмжаща кашлица. Все пак то се изправи и покорно пое напред. Нямаше начин да го накарат да побърза. Или поне изглеждаше че няма… докато от небето не се раздаде стържещ грак.
За миг люспестото туловище подскочи и се сгърчи. После отново се изпъна и препусна в бесен галоп, тъй че ездачите едва се удържаха на седлото.
Граченето отекна пак, по-гръмко и по-наблизо. Вече нямаше съмнение, догонваше ги патрул на бродниците. Сега Кенрик ясно различаваше очертанията на летящите влечуги и дребните човешки фигури, седнали между кожестите им криле. Водачът на ятото пикираше надолу.
— Дръж юздите! — Кенрик ги подхвърли на Николе и вдигна оръжието.
Стреля. Ослепително ярък лъч проряза небето. Летящото влечуго изчезна сред огнен облак.
Втори хищник следваше водача прекалено отблизо, за да се оттегли и Кенрик стреля още веднъж. Този път внезапно люшване на гъсеницата отклони ръката му. С пронизителен крясък влечугото свърна настрани. Но лъчът изглежда бе засегнал крилото му, защото то запляска и се отдалечи ниско над дюните вместо да последва ятото.
Кенрик нямаше представа каква е далекобойността на оръжието. Отново стреля към един по-отдалечен хищник. Не улучи. Сетне отпред и вляво избухна гейзер от пясък и камъчета. Прашният облак го заслепи. Вече не виждаше нищо, не можеше да се прицели.
Бомбардировката продължаваше, обсипваше ги с шрапнели от пясък и пръст. Ослепени, те нямаха никаква надежда да се доберат до съмнителната закрила на хребета. Гъсеницата се изви, отметна глава. После внезапно спря, просна се по корем и тласъкът ги изхвърли от седлото сред пясъчната буря.
Кенрик се хвърли обратно към гъсеницата, чиято сянка едва прозираше през прашните облаци. Притисна се към туловището, вкопчи пръсти в една от плочките и се помъчи да различи нещо. Триоката глава беше потънала в пясъка, краката трескаво работеха — чудовището се закопаваше!
Юздите… но те не бяха у него! Николе ги държеше. Нима проклетата твар щеше да се зарови и да ги изостави тук полузасипани, лесна плячка за бродниците?
— Николе!
Устата му веднага се напълни с пясък, но след миг долетя отговор.
— Насам!
От другата страна на гъсеницата той зърна приведената Николе, с изопнато от усилие тяло да дърпа юздите. Изтича към нея, стисна лъчемета между коленете си и също задърпа ремъците в опит да задържи гъсеницата. На два пъти му се наложи да прекъсне, за да пропъди с изстрели наближаващите бродници.
Това ги направи по-предпазливи. Атаката се прекрати, а заедно с нея стихна и пясъчната буря, вдигната от бомбардировката. Кенрик все още ги виждаше, но сега те кръжаха високо, недосегаеми за изстрелите.
Слънцето се извисяваше и ставаше все по-горещо. Идеята на гъсеницата да се зарови можеше да се окаже най-добрият начин за бягство от всички неприятности. Ако останеха така на открито, до вечерта щяха да са мъртви. Врагът трябваше само да ги прикове на място, за да спечели битката без да си мръдне пръста.
Полузаровена в земята, гъсеницата изглеждаше спокойна и Кенрик също се поотпусна.
— Можеш ли да я удържиш? — обърна се той към момичето.
— Да, ако продължава да лежи така. Какво мислиш да правиш?
— Искам да видя онова, което хвърляха по нас, за да развихрят пясъка.
С лъчемета под мишница той изтича към центъра на могилката от пясък и пръст, натрупана след един от смерчовете. Откри яма, прочистена и от най-ситната песъчинка. Под слънчевите лъчи блестеше метал. Кенрик предпазливо се приближи и преобърна предмета с приклада на оръжието, за да го огледа по-внимателно.
Беше готов да се закълне, че не е създаден на Валек. Странният снаряд представляваше тънък диск с топчеста издутина откъм дъното и продълговат израстък отгоре. От края му стърчаха гъвкави перки, които леко се завъртяха при преобръщането. Кенрик бе чувал, че някъде из галактиката използвали подобно оръжие — „овид“, ако не го лъжеше паметта.