Тия тънки перки навярно бяха невероятно здрави, за да вдигнат във въздуха подобни купища пясък и пръст. Кенрик се намръщи. И тъй, бродниците бяха въоръжени със средство за нападение, което би всяло смут сред пустинните пътешественици, докато самите те остават на безопасно разстояние.
Средството, с което бяха осуетили бягството на гъсеницата и двамата ездачи, лесно можеше да се използва и срещу цяла армия сред този пущинак. Ами ако обсипеха с подобни бомби отряда на крал Кор, докато бойците бъдат заслепени и разпръснати, тъй че лесно да попаднат под ударите на изчакващите пехотни резерви на врага?!
Овидът падна на една страна. Перките моментално се завъртяха, захапаха свлеклия се пясък и вдигнаха облак прах. С ръка пред очите си Кенрик отскочи назад.
— Какво е това? — дочу той вика на Николе. Кенрик отстъпваше през валмата от прах. Блъсна се в гъсеницата и приклекна, а пясъчният фонтан продължаваше да изригва, сякаш овидът се бе изтъркалял към място с по-мека пръст. Прикривайки очи, той се огледа. Наблизо се бе издигнал нов гейзер… но и двата постепенно отслабваха. Кой знае колко още имаше наоколо.
Той пропълзя към Николе, която лежеше пред полузаровената гъсеница. Набързо обясни какво е открил.
— Значи бродниците разполагат с оръжие от космоса?
— Ако наистина имаме работа с пришълци от космоса — поясни той, макар че вече не се съмняваше. Зад онова, което бе видял, се криеше високоразвита другопланетна технология.
Пясъчният фонтан изтъня, пресекна. Нищо вече не възпираше слънчевите лъчи. Отгоре бродниците продължаваха да кръжат, макар че бяха останали по-малко. Кенрик преброи само трима.
Врагът трябваше просто да играе на изчакване, пустинята щеше да свърши останалото. Положението беше безизходно. Внезапно Николе възкликна.
— Гледай тук!
Тя бе разровила пясъка край туловището на гъсеницата. Покрай долните плочки по тялото на съществото се процеждаше лепкава течност, която капеше върху пясъка. Там, където навлажняваше отделните частици, те се съединяваха в коричка и образуваха нещо като стена.
Кенрик бързо разкопа на още няколко места и откри стената край цялото туловище на гъсеницата. Очевидно тя умееше да изгражда здрав тунел около себе си. Ако имаше някакъв начин да управляват подземното и движение…
— Сферата! — Николе извади съкровището си. — Но дори и да издълбае тунел… как можем да сме сигурни, че отива в нужната посока?
— Никак — отвърна той. — Но ще имаме укритие от слънцето и от онези горе. Можем да си осигурим отсрочка.
Собствените му думи го ободриха.
Със сферата в ръце девойката пропълзя към главата на чудовището. Докато успеят да го спрат, то вече се бе закопало наполовина. Ала трите немигащи топчести очи все още бяха малко над пясъчната повърхност — достатъчно, за да видят какво държи жената в дланите си. Тя сложи сферата отпред. Можеше ли пак да наложи своята воля?
Изглежда не беше съвсем уверена в тази странна форма на общуване, защото отначало тя остана приведена към пясъка, гледайки повече светещото кълбо, отколкото гъсеницата. После протегна ръце, но не за да вдигне сферата, а да изрови плитка бразда. Явно се опитваше да осъществи хипнотично внушение.
Накрая Николе взе сферата и се върна при Кенрик.
— Не знам дали… — започна тя, но ненадейно гъсеницата се раздвижи с такава сила, сякаш бе паднал нов овид.
Кенрик дръпна момичето встрани от вихрушката. Гъсеницата наистина се самозаравяше, и то много по-бързо от преди. Сякаш бе впрегнала цялата си енергия, събрана по време на принудителната почивка, за да потъне час по-скоро под земята.
Потокът от пясък и пръст промени посоката си. Гъсеницата бе изчезнала. Само прашните облаци, които излитаха около могилката, издаваха къде се намира. Можеха ли бродниците да разберат какво става? Ако сметнеха за необходимо да проверят по-отблизо… Кенрик опипа приклада на лъчемета.
Той се изкатери по купчината и надникна в ямата. Под външния кръг от натрупана пръст и пясък лъщяха гладки стени, укрепени от лепкавата течност. Отстрани зееше входът на тунел.
Добре… сега имаха скривалище от слънцето и въздушните наблюдатели. Кенрик повика Николе, после внимателно се прехвърли през крехкия ръб. Вдигна ръце, за да поеме идващото момиче. Входът към тунела не беше много по-широк от туловището на гъсеницата, но все пак имаше място колкото да пропълзят навътре. Засега им стигаше да са на сянка.