Той пролази напред и зърна сгушената маса на гъсеницата. Предпазливо се оттегли, за да не я накара отново да дълбае и да попадне под обстрела от пясък и пръст.
Печелеха време, но колко? Нямаха вода, свършили бяха и плодовете, с които се подкрепяха. Трябваше да помисли.
— Не дълбае ли вече? — попита Николе.
— Не. Опитай се да поспиш — посъветва я той. — Привечер можем…
— Ако сме живи — прекъсна го тя с безизразен глас.
— Имаме шанс. След като ни изгубиха от поглед, бродниците може да се снижат. Успеем ли да ги пресрещнем по-близо до земята…
Очите на Николе се затвориха. Дишаше едва-едва, сякаш за да щади измъчените си дробове. Той помисли, че сигурно не е чула или е предпочела да не чуе думите му.
После тя отговори, без да отваря очи.
— И преди нас хората са живели с мечти и сънища, принц Кенрик. Понякога даже са ги превръщали в действителност. Щом е тъй, нека сънуваме…
Но ако тя подиреше убежище в съня, Кенрик трябваше да остане на стража. Не че смееше да очаква идването на когото и да е, бил той враг или, което беше още по-невероятно — приятел. И все пак трябваше да бъде готов за всичко.
Не беше лесно да се бори с дебнещото вцепенение. Още по-трудно му бе да мисли свързано. Опита да си припомни всички премеждия, откакто бе пристигнал на Валек. В щаба сигурно отдавна знаеха, че не се е прехвърлил в оракула. Но щяха ли да разберат къде е попаднал? И ако да, можеха ли да организират връщането? Доколкото знаеше, още от времето на първите експерименти не бе имало случай на погрешно прехвърляне. Е, сега поне щяха да го споменат в някоя от бележките под линия към поверителните исторически записи на ЗАТ.
Дали след неуспеха с него биха опитали да изпратят друг агент? И ако станеше така, нямаше ли онзи да се провали заради взривения трон в коридора на гъсениците? Изобщо, как работеха жреците с плочата в облегалката? Как…
Отвори очи. Пред погледа му беше дъното на ямата и той видя какво го бе изтръгнало от дрямката. По стените със съскане се свличаше пясъчен поток. Някой стоеше горе върху могилата. Кенрик пропълзя към Николе. Притисна устата й с длан и я разтърси за раменете. Когато видя, че очите й се отварят и в тях проблесва смислен поглед, Кенрик посочи към ямата. Пясъчният поток бе стихнал; навярно и онзи отгоре се ослушваше.
Внезапно в ямата се стовари един от овидите и перките му завихриха остатъците от пръст, които гъсеницата не бе успяла да слепи.
Прашният облак беше рядък и не достигаше вътрешността на тунела. Но можеше да послужи за прикритие на друга атака. Кенрик мрачно зачака с оръжие в ръка.
Очакването му свърши, когато някаква тъмна фигура скочи долу и изрита встрани въртящия се диск. В полумрака припламна огнен език, но Кенрик бе стрелял в същото време… и по-точно. Нападателят избухна, пръсна се на кървави парчета. Николе изкрещя и заудря с длани по рамото на Кенрик, отмахвайки късчетата тлеещ плат там, където лъчът на противника бе обгорил туниката и кожата под нея. Все пак Кенрик бе жив, а врагът мъртъв.
Бродниците нямаше да се откажат след първия опит. Кенрик изскочи навън, завъртя се и безредно обсипа върха на насипа с широка огнена дъга.
Именно яростта на тази атака му донесе успех. Раздаде се отчаян писък. Точно над входа на тунела той видя един мъж да се олюлява назад, прикривайки лицето си с длани.
„Бродник“, определи Кенрик. Но другият, превърнат в безформена купчина край тунела, не беше от бродниците. Кенрик пристъпи към мъртвеца. Лицето му беше оцеляло и веднага ставаше ясно, че не е нито от Ланаскол, нито кавинец. Кожата имаше блед зеленикав оттенък, оредялата коса беше прошарена. Човек, но от друга планета. Останките от дрехи напомняха космонавтска униформа. Преодолявайки отвращението си, Кенрик претърси трупа.
Не откри почти нищо освен обгорял колан, на който бяха закачени множество прибори или инструменти, но сега всички те се бяха превърнали в безформени буци разтопен метал. Нищо не подсказваше откъде е дошъл. Гибелта му не само ги бе спасила, но им осигуряваше и второ оръжие. За разлика от първото, то беше по-малко, с късо дуло и без оптически мерник. Кенрик го взе и се върна при Николе.
Най-много го вълнуваше въпросът как двамата нападатели са стигнали до тях. Виждаше само един логичен отговор — някой бродник трябва да бе кацнал наблизо. И може би летящото влечуго се канеше да даде тревожен сигнал на цялото ято.
Нямаше друг избор, освен още веднъж да премине от защита към нападение. Изстрелите му бяха разтопили пясъка по върха на насипа и това щеше да го затрудни в изкачването на гладката кора. Той се обърна към Николе, която все още разглеждаше малкия лъчемет.