Пръстите на Николе се впиха в рамото му.
— Сигнал!
— Така си и мислех — изпъшка той.
— Не разбираш… това е сигнал от Ланаскол!
— Където има предатели… — възрази Кенрик въпреки желанието си да повярва.
Той стисна здраво малкия лъчемет. Помисли си колко работа би му свършило тежкото оръжие, което сега се полюшваше празно и безполезно в кобура на седлото. Но едно е да искаш, друго да можеш. Кенрик дръпна юздите и гъсеницата послушно зави към премигващия блясък.
Пясъчната буря в подножието на скалата постепенно стихваше. Явно овидите можеха да работят само ограничено време. Когато достигнаха целта, вихрушките бяха престанали. Прашният облак се разсейваше, тъй че не бе трудно да разпознаят мъжете, които се спускаха от канарата.
— Господарю Кор!
Водачът газеше през пясъка към тях. Гледаше Кенрик и гигантската гъсеница с изумление, сякаш не можеше да повярва на очите си.
— Казват, че в пустинята се срещали миражи — бавно изрече той. — Но не вярвам да си от тях.
— Не съм. — Кенрик тръсна юздите и гъсеницата подгъна крака. — Кажи ми, Джирант, идва ли крал Кор насам?
— Да. Той е по-назад… ние сме разузнавачи. Но в небето летят бродници — и те имат властта да вдигат пясъците на бой. Преди малко ни притиснаха тук, после си заминаха. Можем само да се надяваме, че бойците на краля са забелязали огледалните ни сигнали. Но къде беше ти, господарю? Какво е това чудовище, което яздиш? Кралските съгледвачи откриха, че си бил подмамен от вещица… — За пръв път Джирант обърна поглед към момичето.
— Лейди Николе не ме е подмамвала — поправи го Кенрик. — Тя бе пленена заедно с мен. В Ланаскол наистина има предатели. Но не се наричат вещици, други са имената им. Пеша ли дойдохте дотук?
— Не. Когато започна вихрушката, животните се разбягаха.
— Трябва да стигна до крал Кор. Но да ви изоставя сами…
— Тия скали са добро укрепление, сред тях можем да отблъснем дори змийските твари на бродниците, ако решат да ни нападнат. А който дойде пешком, ще го посрещнем с каквото е заслужил!
— С бродниците идват и чужденци, които имат нови, по-страшни оръжия — предупреди го Кенрик. — Стрелят отдалече с огнен лъч. Видите ли нещо подобно — той потупа кобура, — прикрийте се добре зад скалите.
Джирант кимна.
— А може би ще дойдат и ездачи на чудовища като твоето?
— Прав си. Това тук е от техните обори. Добре, ще се постарая да ви пратя помощ колкото се може по-бързо.
— Няма нужда да обещаваш, господарю Кор. Отдавна знаем на какъв човек служим. — Джирант докосна челото си с два пръста. — Нека щастливата съдба язди до теб.
— В каква посока? Трябва да бързам, но накъде?
— Виждаш ли скалната стена на юг… двойният процеп с издатина в средата? Натам тръгни, господарю, снощи бяхме на бивак от другата страна.
Гъсеницата поднови неуморния си тръс. Кенрик често поглеждаше към небето и усещаше между плешките си странна тръпка, сякаш бе обърнал гръб на някаква съдбоносна опасност. Ала от бродниците нямаше и следа.
Никъде не се забелязваха пясъчни облаци. Ако врагът бомбардираше крал Кор, значи битката се водеше отвъд хоризонта. Жегата ставаше непоносима. Кенрик напрегнато мислеше за вода и храна. Не трябваше ли да си поиска от запасите на Джирант?
Николе се притискаше плътно към него. Главата й лежеше на рамото му. Навярно и тя страдаше от жажда.
Кенрик отдавна бе разбрал, че разстоянията в пустинята са измамни. Сега имаше чувството, че колкото повече пътуват, толкова по-далеч се оказват посочените от Джирант възвишения. Дали само му се привиждаше, че очертанията им се замъгляват?
Чу задавения вик на Николе. Откритата равнина пред тях внезапно закипя, надигна се, оживя — отвсякъде заизникваха глави и туловища на гъсеници. Както тяхната бе излязла на открито неотдавна, така и тези се измъкваха от тунелите, по които бяха пътували под земята.
Всяка гъсеница носеше по двама ездачи — един водач и въоръжен боец зад него. Кенрик се помъчи да намали скоростта, но опитите му останаха напразни. Гъсеницата бързаше да догони стадото от себеподобни.
Стигаше само да ги познаят и щяха да бъдат изпепелени. Но като огледа отряда по-внимателно, Кенрик разбра, че никой не носи лъчемет. Оръжията бяха типични за Валек — черни тръби за изстрелване на малки парализиращи шипове, дълги копия и бойни мечове. Къде бяха лъчеметите? Не достигаха ли за цялата армия? Или доставчиците не се доверяваха на съюзниците си? А може би се канеха да подплашат ланасколската войска само с вида на гъсениците.