Чудовището под тях не проявяваше никакви признаци на умора. Напротив, то прекоси последните редици и се устреми към челото на атаката. Нападателите яздеха в свободна формация, надалеч един от друг. Никой не забеляза новодошлите.
— Приведи се колкото можеш по-ниско — нареди Кенрик на Николе.
Той сам се сниши над седлото. Грубите косми на гъсеницата го шибаха по лицето, острата миризма дразнеше очите и ноздрите му. Можеха само да се държат здраво. Възбудена от компанията, гъсеницата препускаше бясно, подмяташе ги напред-назад, а развените й кичури удряха като стоманени камшици.
Кенрик не смееше да надигне глава, за да огледа ездачите наоколо. Можеше само да стиска седлото и да се надява, че устремът ще ги изведе далеч пред останалите.
Гъсеницата продължаваше да препуска. Кенрик чу крясъци, после се вдигна пясъчна буря. Бяха навлезли в зоната на атаката. Гъсеницата спря и прилегна толкова рязко, че двамата се търкулнаха от седлото. Николе не изпускаше ръката му сред бушуващия пясък. Кенрик хвърли юздите и запълзя настрани. Смътно осъзнаваше, че гъсеницата пак се заравя и трябва да се оттеглят, ако не искат да бъдат погребани. С усилие помогна на Николе да се изправи. После вдигна ръка да скрие от пясъка разраненото си лице и закуцука напред.
Само след няколко крачки налетя на скала — сигурна опора сред непрогледния ураган. Двамата се притиснаха един към друг, вкопчиха се в скалата със затворени очи и се помъчиха да дишат.
Кенрик не знаеше колко е траял кошмарът. Дочуваше яростни гласове и сред тях звучеше бойният вик на Ланаскол. Някой го хвана за рамото и се опита да го откъсне от скалата. Той се помъчи да отблъсне противника без да изпуска нито камъка, нито момичето. Но борбата беше неравна. Издърпаха го настрана.
Едва сега разбра, че пясъчните вихри са престанали. Отвори очи.
Веднага позна емблемите върху туниките. Стражата на крал Кор. Помъчи се да заговори, ала издаде само дрезгав стон. Някой поднесе към устните му манерка. Той жадно отпи.
Ръцете му висяха празни. Къде беше девойката? Мисълта за нея го накара да се опомни. Той се надигна и успя да седне, подкрепян от бойците.
— Николе?
— Тук е, господарю Кор. Погледни…
Извъртяха го малко и той видя. Николе лежеше на земята, а един от бойците внимателно сипваше вода между устните й. Човекът кимна.
— Жива е, принце. Само е припаднала.
— Къде е крал Кор? — попита Кенрик. — Имам важни вести за…
— Идва насам, господарю.
Отново му помогнаха да се завърти, този път към високия мъж с гербове от скъпоценни камъни на бронята и шлема.
Последните пясъчни вихри бяха затихнали. Слънцето клонеше към залез. В подножието на скалната стена имаше множество плоски издатини, сякаш нарочно изсечени, за да осигурят седалки за чакащите. Кенрик се облегна назад и погледна вдясно, където седеше крал Кор. В пустинната низина под тях все още личаха насипите, под които кротко дремеха заровените гъсеници. Повечето от ездачите им бяха загинали още в началото на битката или лежаха затрупани в тунелите. Останалите бяха взети под стража и офицерите на крал Кор вече пристъпваха към разпити.
— Изглежда — отбеляза кралят — те са започнали сражението съвсем слепешком, щом дори не са знаели за склонността на гъсениците да търсят под земята убежище от пясъчните бури. Много слаба подготовка. И естествен резултат от онова, което ми каза за раздорите им. Впрочем, днешното поражение също ще ги отдалечи от разбирателството.
— Подозрението ще падне върху чужденците, тъй като унищожих трона на оракула с тяхното оръжие. А щом и тия нови снаряди, овидите, донесоха поражение вместо победа, смятам, че вярата в пришълците е окончателно загубена. И все пак, тъкмо от тези оръжия трябва най-много да се пазим.
— От тях и от измяната в собствените ни редици.
Крал Кор свали шлема и разтри слепоочията си, сякаш тежестта го бе изморила. Както повечето ланасколци, той имаше мургава червеникава кожа и тъмнорижа коса. Само над ушите му проблесваха посребрени кичури. Нищо друго не издаваше възрастта, а бръчките по мъжественото му лице говореха само за неуморна дейност и дълбоки размисли над отговорни решения.
Докато кралят продължаваше да се взира към пустинята, Кенрик го огледа изпитателно. Добър вид имаше този владетел, чието царство трябваше да оцелее, за да не свърши целият Валек като мъртво пепелище в едно толкова далечно бъдеще, че можеха да го пресметнат само машините от друг свят и друга епоха. Той бе приел изумителния разказ на Кенрик с трезво внимание. А би имал правото да се усъмни, след като го чуваше от полузамаяния си син, който до неотдавна бе лежал тежко болен. Личеше си какъв е бил истинският Кенрик — човек, който вдъхва доверие и никога не му позволява да повехне.