— В хубава каша ме забъркваш — кисело промърмори Трапнъл. — Значи аз поемам ролята на оракула и същевременно се опитвам да открия кой не иска да съм там. Между другото, ония от Челния сектор имат ли някаква представа какво е станало с техния човек?
— Засега не. Резидентът е вдигнат по тревога. Виж, Крид, работата е много припряна. Чакат те за инструктаж. Остават ти само няколко планетни дни до момента, в който от теб ще се очаква пророчеството. И всичко трябва да мине гладко — задачата е свръхважна, индекс АА.
Трапнъл се изправи.
— Че кога е било другояче, щом опрат до нас?
— Опират до нас, когато няма накъде. Не забравяй, този път задачата е двойна.
— Само това оставаше, да забравя — промърмори Трапнъл и излезе.
Легнал в апаратурата за прехвърляне с инструктажен шлем на главата, Трапнъл гледаше как техниците подготвят операцията и се питаше защо ли още стои в системата. Чувстваше се уморен. Изчезнал бе някогашният му устрем. Колко ли чужди живота бе преживял? Вече не си спомняше. А повечето от тях бяха изпълнени с опасности. На два пъти даже го бяха убивали и се бе налагало в последния момент техниците спешно да го измъкват обратно. Колко пъти бе минавал през мъчения, побоища и други беди във взетите назаем тела! А не биваше да се забравя основният факт, — че сега можеха да го вкарат само в тялото на идиот, почти безсловесна твар, което му докарваше усложнения още от самото начало. Ето защо резидентите се изпращаха предварително и по друга система, за да посрещат и подкрепят активния агент. Те нямаха никакъв шанс да се върнат. Е, добре поне, че не му се налагаше да изтърпи подобно доживотно заточение.
Както винаги, в последния момент съзнанието му се разбунтува — искаше да смъкне шлема и да изкрещи, че отказва да замине. Но скоро техникът натисна бутона.
Минутите на събуждане след прехвърлянето винаги бяха най-опасни. В началото имаше мъчителен за потърпевшия период ка объркване. А Трапнъл открай време мразеше да отваря очи сред новото обкръжение и да изследва новото си тяло. Само че с отсрочки нямаше да постигне нищо и той се застави да повдигне клепачи.
Гледаше право нагоре, към гънките на някаква шатра или балдахин. Бе очаквал ярките багри, които свързваше с този свят, но тъканта имаше перлен оттенък с искрящи дъгоцветни отблясъци. Като завъртя глава, той зърна прозорец и отвъд него — жлътнало се небе. Отворът бе преграден с изящно преплетена решетка. От двете му страни висяха завеси със същия перлен блясък като балдахина.
Ръцете му се плъзнаха по гладка копринена повърхност. Явно лежеше в разкошна постеля. След малко набра кураж да се надигне на лакти. Видя, че откъм краката му в колоните на леглото са завинтени метални халки, свързани с вериги, които изчезваха под завивките. Отметна одеялата. В края на веригите имаше сребърни обръчи, стегнати около глезените му. Беше затворник!
Може би този оракул не бе чак дотам идиот, че да води полусънно съществувание. Може би, напротив, имаше склонност да се движи и да се загубва, ако не го ограничават. Навярно и решетката на прозореца спадаше към ограниченията. Предстоеше му да изиграе роля, която щеше да се включи автоматично веднага щом видеше своите надзиратели. Инструктажът осигуряваше необходимите знания.
Помъчи се да прецени дължината на веригите и когато се раздвижи, те звъннаха тънко и мелодично. За пръв път зърна тялото си. Кой знае защо бе очаквал то да се окаже дребно и хилаво или пък болнаво подпухнало. Но краката бяха стройни и мускулести, с червеникаво-мургава еластична кожа. По външната страна на едното бедро като спомен за стара рана се ширеше сбръчкан белег.
Той прокара пръсти по лицето си и откри гънката на втори белег, който започваше над лявото око и потъваше в косата. И там кожата беше още тънка и нежна. Странно… щом този оракул-идиот се намираше под опеката на жреците още от ранно детство, как се бе сдобил с тези белези върху добре поддържаното си тяло?
От раздвижването веригите издрънчаха отново. Иззад завесите на балдахина се появи човек. Не беше облечен в червени одежди, каквито според инструктажа носеха жреците. А и видът му не разбуди автоматичната реакция, която очакваше Трапнъл.
Макар че възрастта трудно се преценяваше у представители на чужда раса, новодошлият не изглеждаше нито много млад, нито прекалено стар. Носеше високи ботуши, над тях бедрата му бяха стегнати в прилепнали панталони, а туниката му бе широка, без видими копчета или връзки. На цвят беше мътносиня, с бродиран върху гърдите сложен сребрист символ, по който тук-там просветваха скъпоценни камъни.