Очите й бяха дълги, леко скосени нагоре към слепоочията. Тя го оглеждаше внимателно.
— Трябва да ти повярвам, тъй като имам с какво да проверя словата ти. Но не съм чувала някога прехвърлянето да е завършвало по такъв начин.
— Имаше още един агент… от Първи отдел. Повече нищо не чухме за него.
— Прав си. И аз нищо не мога да ти кажа. Не успях да го открия в храма. Там не допускат жени, а охранителните системи на жреците са много по-ефикасни, отколкото би могло да се очаква в този примитивен свят. Наложи се да действам по заобиколни пътища — главно чрез това… — Тя посочи сферата. — Узнах съвсем малко. Напоследък в храма се събират мнозина чужденци. Даже бродници от Дупт. Онзи, когото разпитах чрез мисления си взор — макар той да смяташе, че просто сънува — вече не отговаря. Жената на храмовия иконом живее тук, в Ланаскол и идва да й гадая. Тя е удобен обект за сънни разпити, ала не знае почти нищо. Разбрах обаче, че жреците имат в двореца приятели, които са готови да завземат властта. Първият им удар ще падне върху онзи, чието тяло носиш, вторият — върху самия крал Кор. Пръснах слухове тук-там и използвах сънните разпити, доколкото можех. Убедена съм, че не кавински меч, а предателски удар е повалил принц Кор Кенрик.
— Доктор Атикус ме предупреди да се пазя от лейди Яракома. И все пак тия объркани интриги нямат нищо общо със задачата ми да се добера до оракула…
Тя бе минала в средата на стаята, за да засенчи сферата със странните си ръкавици.
— Мислиш ли, че ако го срещнеш, ще можеш да се прехвърлиш?
— Известни са подобни случаи. Но ми се струва, че ако отида открито в храма Орм, нямам особена надежда за среща с оракула — макар да са поканили крал Кор. Закъснея ли, планът става безполезен.
Тя кимна.
— Ние можем…
Кенрик така и не узна какво се канеше да предложи жената. Тялото му се люшна назад, ръката му се вкопчи в завесата, търсейки опора. Платното се раздра и той рухна. Видя, че и Николе се свлича на пода. Последната му мисъл бе, че са атакувани с нещо от рода на мозъчен удар, сетне мракът го обгърна отвсякъде.
Съзнанието му се завръщаше бавно. Сякаш някой го разтърсваше, за да се събуди от дълбока дрямка, и настояваше още докато е замаян, да реши сложна главоблъсканица. Дълбоко в него се надигаше тревога. После усети болка — натъртеното му тяло подскачаше по някаква нестабилна плоскост, която се люшкаше нагоре-надолу. До слуха му долиташе скърцане.
Когато опита да се раздвижи, той откри, че китките и глезените му са стегнати здраво, а двете примки са съединени с трето въже, за да се осуети всякакъв опит за измъкване. На главата му имаше торба, пречеща както да вижда, така и да вика за помощ.
Кенрик се застави да мисли. Беше се срещнал с резидента — Николе… после ги бяха зашеметили. Като с парализиращ пистолет, настроен за мозъчен удар… Парализатор! Но тук подобно оръжие бе непознато, то щеше да се появи едва в далечното бъдеще.
Съзнанието можеше да се прехвърля в миналото; Бюрото го правеше от десетилетия насам. Но подобно преместване бе извънредно сложна операция. В сравнение с него лъчевото разузнаване изглеждаше детински просто. Колкото до изпращането на оръжия… невъзможно! Освен ако се окажеше вярна догадката на Годард за някаква паралелно действаща група… конкурентна организация.
Но ако можеха да прехвърлят оръжия, значи бяха далеч по-напред от ЗАТ. Кенрик обмисли идеята и реши, че не е твърде окуражаваща.
Николе бе споменала за сборище на чужденци в храма Орм. Дали сред тхх не се спотайваха и пришълци от друго пространство и време? Може би по някакъв начин бяха засекли пристигането на Кенрик?! Никога не е разумно да подценяваш противника. Беше ли Яракома част от някаква тяхна интрига? Тя дори можеше да се окаже техен служител, също както Николе беше резидент на Бюрото. Вариантите изглеждаха безброй и все неприятни.
Но сега разсъжденията нямаше да му помогнат. Той се напрегна, опитвайки да прецени доколко умело е вързан. Въжетата бяха яки и здраво стегнати. Нито един от познатите му трикове не можеше да го освободи.
Торбата около главата му не беше съвсем плътна. По процеждащите се лъчи прецени, че е ден. Усещаше, че се намират на открито. Беше му горещо, сякаш лежеше под жарко слънце. Измъчваше го жажда.
Плоскостта под него рязко се килна. Той се плъзна напред и опря в твърда стена. Дочу приглушени крясъци. Друсането му подсказа, че превозното средство, в което се намират, е станало неуправляемо.
В опитите си да избегне сблъсъците, той срещна нещо по-меко от грубите плоскости — нещо, или някой, който трескаво се гърчеше, сякаш искаше да избегне тежестта на тялото му. После отекна трясък, двамата се блъснаха един в друг и движението рязко спря.