Наблизо прозвуча тих стон. Леко раздвижване край ребрата му. Николе?!? Той опита да се изтъркаля настрани и донякъде облекчи натиска си върху нея. След миг корави пръсти стиснаха жестоко раменете му. Затътриха го по неравна повърхност, която оставяше тресчици в дланите му, после го запокитиха на земята. Само торбата спаси лицето му от грапавия чакъл. От удара дъхът му спря.
Остана да лежи задъхан, докато нечии ръце го сграбчиха под мишниците, повлякоха го по гръб, без да заобикалят острите камъни, и най-сетне го блъснаха в скала, която го задържа в полуседнало положение с болезнено изкривени крака. Камъкът зад гърба му пареше. Пръстите заопипваха около врата му, торбата се вдигна и слънчевият блясък го заслепи.
Премрежил клепачи в очакване очите му да привикнат, той зърна трима мъже в протрити дрехи. А това наоколо трябва да беше пустинята с ръждивите пясъци. Въздухът трептеше от жега, също както на екрана в кабинета на Годард.
Единият от тримата вдигна пръсти към устните си и оглушително изсвири. Нейде наблизо му отвърна подобен сигнал. Междувременно Кенрик бе успял с усилие да извърне глава и да види, че на фона на съседната скала се тъмнее черната рокля, сега изпоцапана и разкъсана. Николе също лежеше сгърчена, а главата й бе клюмнала напред и провисналата коса закриваше лицето. Не можеше да се разбере дали е в съзнание или не.
— Доставихме обещаното — изрече онзи, който бе изсвирил.
Беше протегнал шепа напред, ала по всичко личеше, че е неспокоен. Двамата му спътници пристъпиха към него, сякаш готови да си плюят на петите веднага след края на сделката.
— Доставихме обещаното — повтори първият. — Плащай сега!
Макар и стреснат, той изглеждаше твърдо решен да получи каквото му се полага. Една висока скала пречеше на Кенрик да види към кого са отправени думите.
Във въздуха се преметна издута кесия, човекът я грабна и я претегли на длан, като че ли само с това можеше да преброи съдържанието й. Удовлетворен, той я пъхна под туниката си, завъртя се на пети и пое през пустинята, следван от двамата си съучастници. Но онзи, който им бе платил, така и не се появи пред пленниците.
Слънчевият блясък принуди Кенрик да присвие очи. Имаше чувството, че се пече на бавен огън. Запита се дали така ще срещне края, завързан и изоставен сред тази безплодна пустош.
После… нещо го докосна. Той едва не изкрещя, защото самата същност на допира го потресе. Някой сондираше съзнанието му! В това посегателство се долавяше чужда намеса, също както и в оръжието, с което ги бяха заловили. Веднага разбра, че няма работа с екстрасенс. Не, сондажът имаше механична основа. И другопланетна — дотолкова различна, че само на моменти напипваше неговата мисловна честота като птица, която кълве слепешком.
Разбира се, Кенрик имаше защита. Нито един агент не потегляше с мисия без мисловен щит. Същото навярно се отнасяше и до Николе. Всяко проникване в съзнанието би могло да разчете само тукашните им роли. Но сондажът работеше толкова колебливо, че сигурно и това нямаше да постигне. Онзи, който го използваше, явно не успяваше да налучка подходящата честота.
И все пак продължаваше с опитите. Кенрик си представи как невидимият враг отчаяно се мъчи да настрои прибора. Най-сетне кълването престана. Явно наближаваше прекият сблъсък. Кенрик се напрегна, очаквайки появата на човека, който бе наел похитителите. Ала в душната жега се влачеха минута подир минута и никой не идваше. Не се чуваше нито звук.
Николе се размърда с тих стон.
— Отиде си.
Думите й звучаха дрезгаво, като че едва ги изричаше с пресъхнала уста. Но ако ги бяха изоставили в това безпомощно състояние…
— Да — добави тя, сякаш четеше мислите му по-добре от сондажа. — Нищо чудно да са ни изоставили. Ако е тъй, до вечерта ще сме мъртви — тук слънцето убива бързо и сигурно.
— Как… — опита се да заговори той.
— Чакай! Може би има решение… там… — Тя посочи с брадичка.
Откъм неговата страна под сянката на една стърчаща скала зееше дупка в земята. Тесен кръгъл отвор, колкото да се пъхне човешки палец. Наблизо се издигаше могилка от пясък и ситни камъчета. Кенрик зърна от дупката да изниква червеникаво топче — главата на членесто същество, което след малко изпълзя навън и се надигна на сгънатите си бронирани крачета. В предната част на главата имаше три очи, а малко под тях провисваше валмо от пипала, напомнящо жилава брада. По гърба му стърчаха груби черни косъмчета.
— Огнена гъсеница — поясни Николе. Говореше бавно, с отпаднал глас. — От всичко на света най-много обича сол. Погледни въжетата.