Въжетата ли? Кенрик сведе очи. Въжетата бяха изплетени от ивици плат. И напоени с потта му. Пот. Сол…
Огнените гъсеници не бяха включени в инструктажа. Но Николе изглежда знаеше достатъчно за тях. Той се отблъсна с крака, изви се, загуби опора и тежко тупна на земята. После се затърчи към дупката, в която се бе шмугнала гъсеницата още при първото му движение.
Накрая вече нямаше сили да пълзи. Бузата му беше охлузена от острия чакъл, слънцето го изгаряше. Бореше се да потисне паниката, да не загуби надеждата, че идеята на Николе въпреки всичко може да успее.
3.
Макар че ръцете му бяха изтръпнали, болката ги прониза. Досети се, че някоя огнена гъсеница открива сол не само по въжетата. Напрегна мускули, за да не отскочи. Болката се засили и той си представи как насекомите ръфат разранената му плът.
Трудно бе да лежи неподвижно, още повече че не знаеше дали изобщо има смисъл да се предлага като пиршество на тия твари. Но той продължаваше да търпи и най-сетне, когато една по-остра болка го накара да подскочи, дойде краят. Китките му се разделиха. Изчезна опънът между тях и глезените. Вече можеше да се протегне.
Изтъркаля се от сянката на скалата, драскайки по чакъла с изтръпнали кървави длани, за да се оттегли настрани. Без сам да знае как, стигна до една от по-високите канари и се облегна на нея.
Край дупката, от която бе избягал, гъмжеше от огнени гъсеници. Няколко животинки сновяха напред-назад с вирнати глави, сякаш търсеха да видят или надушат изчезналата плячка.
Кенрик смъкна въжето от глезените си. Сега за пръв път можеше ясно да види Николе. Тя полулежеше на една страна и само скалата зад нея й пречеше да се свлече на земята. Като пропълзя натам, той я извъртя, за да се заеме с въжетата. Задърпа ги, усещайки как кръвта болезнено се завръща във вдървените му пръсти, ала жената дори не помръдна. Накрая успя да я освободи, подпря с рамо безпомощното тяло и приглади назад дългата коса. Очите й оставаха затворени, устните — напукани. Слабият дъх едва шушнеше между тях.
— Николе!
Разтърси я леко. Потупа я по бузата, оставяйки кървава диря под изпохапаната си длан.
Тя въздъхна. Очите й се открехнаха. Окуражен, той я повлече към оскъдната сянка на стърчащите камънаци, но по-далеч от гнездото на гъсениците, от което изскачаха нови и нови животинки. Сега те вече се превръщаха от помощници във врагове.
Девойката в ръцете му раздвижи глава.
— Какво…
— Всичко е наред. Свободни сме.
С видимо усилие тя доотвори очи и вдигна ръце, за да огледа подутите синини около китките си.
— Значи гъсениците…
— Да. Само че им се услади. Искат още.
— Трябва… — Тя облиза пресъхналите си устни и добави едва доловимо. — Трябва да се махаме…
С ново усилие той успя да се изправи на крака. Скалите наоколо се извисяваха като дънери на вкаменена гора, ала без клони и листа, които биха им предложили спасителна сянка. Накъдето и да се озърнеше, погледът му скоро срещаше преграда. Започваше да се тревожи, че макар и свободни, могат да загинат в тази пещ.
Николе се помъчи да стане. Той се наведе да я подкрепи. Тя се подпря на него и несръчно вдигна ръце да оправи косата си.
— Хайде!
Като я придържаше, той заобиколи една скала, после втора.
Внезапно тя извика и посочи напред с подпухнал показалец.
Досега Кенрик бе смятал, че камъните около тях не са нищо друго, освен игра на природата. Но гледката подсказваше противното. От обжарената, пропукана почва стърчеше арка, явно дело на човешки ръце, макар опорните колони да бяха се слегнали толкова дълбоко, че сенчестото пространство под нея бе съвсем тясно — колкото да пропълзят. Ала дори и това беше надежда за оцеляване. Подкрепяйки момичето, Кенрик закуцука нататък.
Щом стигна до проядения от времето камък, той се отпусна на земята и помогна на Николе да коленичи. После двамата пропълзяха в тунела. Ако успееха да преживеят деня, вечерта щеше да им донесе нови надежди.
Кенрик напредваше почти слепешком, тъй като очите му все още не можеха да се пригодят към резкия преход от ярко слънце към почти пълен мрак. Двамата се плъзнаха надолу сред лавина от боклуци, чакъл и облаци глинест прах, които ги караха задавено да кашлят, докато накрая спряха, полузасипани от срутената маса.
— Николе?
Опипа наоколо. Отначало не откри нищо, после пръстите му срещнаха дългата сплъстена коса.
— Николе! — извика той отново, но му отвърна само громолящото ехо и тракането на падащи камъчета. Изплашен, че нова лавина може окончателно да ги погребе, Кенрик трескаво заработи с ръце.
След като се освободи, той се ориентира по косата, за да измъкне девойката. Плъзна ръка по тялото и с облекчение усети как сърцето бие под дланта му. Издърпа я встрани от купчината, после се зае да изследва ямата, в която бяха попаднали.