Ерик Стори
Дадена дума
Клайд Бар #1
На Стефани
— защото ти ме хвана за ръка
и тръгна с мен по неравния път на живота.
Без теб тази книга нямаше да се появи.
Няма думи, с които да изкажа любовта си.
1
Всичко започна с едно телефонно обаждане. Намирах се в Юта — преди седмица бях излязъл от затвора — и се наслаждавах на една от онези прекрасни вечери в планините. Бездънно мастиленосиньо небе, нежен северозападен бриз, дъх на сладък естрагон, диви животни, които скачат от пътеката направо в тигана. Страхотен ден беше, казах си аз, а най-хубавото е, че ме очакват още много такива в Юкон. Възнамерявах да живея там в тишина, спокойствие и… студ.
Бях прекарал сутринта преди въпросното телефонно обаждане да гоня млад черноопашат елен, който в крайна сметка издебнах и застрелях. Преследвах го през ручеи, помътнели от кал, свлякла се от планините след последните валежи, и стръмни склонове, покрити с толкова гъст килим от листа, че се подхлъзвах и падах няколко пъти. Накрая излязох на поляна, осеяна с пъстроцветен млад лупин, и изчаках еленът да се обърне настрани и да подуши въздуха с разширени ноздри, преди да натисна спусъка на голямата си африканска ловна пушка.
Нарязах елена — пържоли за вечеря и ивици месо, които да опуша и изсуша. Когато се стъмни, запалих огън от хвойнови клони с дебелината на ръката ми, седнах край него и вперих поглед в пламъците. После извадих чисто новия си мобилен телефон. Надявах се завръщането ми у дома да прилича на онези от приказките. Ще позвъня на сестрите си, ще им кажа, че се прибирам, а те ще ме подканят да побързам, за да не изстине яденето, което ще приготвят за мен. Представях си как ще седнем край масата и ще си говорим за доброто старо време и за семейството, което бяхме някога. Тази сцена си остана само в мечтите ми. В реалността Деб изобщо не ми отговори, когато й звъннах, а Анджи ме прати по дяволите. Не знаех номера на Джен, затова и не направих опит да се свържа с нея. Вероятността да получа същия отговор бе прекалено голяма, затова прибрах телефона и се заех с приготвянето на вечерята.
Седях на сгъваемия си стол и се наслаждавах на концерта, който изнасяха щурците и нощният вятър. Току-що бях поръсил месото със сол и черен пипер, когато проклетата пластмасова джаджа иззвъня в джоба ми. Всъщност запищя като стара видеоигра и аз стреснато занатисках бутоните, за да я накарам да замлъкне.
— Бар — казах аз.
— Клайд! — Беше Джен и шепнеше едва доловимо. — Трябва да дойдеш и да ме измъкнеш!
Погледнах нощното небе и погладих брадата си. Колкото и щастлив да бях да чуя гласа й, тонът й ме изплаши и ме върна назад към времена, изпълнени със страх. Това бе същият тон и в него се съдържаше същата молба, която бях чувал като дете в най-кошмарните си нощи. В нощите, когато мама и тате — или мама и някой тип — се караха или когато някой от приятелите й, пиян до козирката и напълно неконтролируем, изливаше гнева си върху нас.
По онова време Джен често се промъкваше в стаята ми и ме събуждаше с разтреперан шепот. Двамата избутвахме скрина до вратата, залоствахме я, свивахме се в ъгъла и изчаквахме бурята да отмине.
— Къде си?
— Клайд, трябва да побързаш. Той ще ме убие. След като му помогна, съм мъртва.
— Кой ще те убие? На кого ще помагаш? С какво?
Нямах абсолютно никаква представа нито къде се намира, нито за кого говори.
— Божичко, Клайд! — Макар да шепнеше, долавях паниката в гласа й. — Помогна ли му веднъж да влезе, ставам безполезна… излишна. Моля те, моля те, измъкни ме от тук! Задължен си ми!
Беше права, че й бях длъжник.
— Добре, кажи къде си.
— Обещай ми. Обещай, че ще дойдеш и ще ме измъкнеш!
Отговорът бе много важен и тя го знаеше. Дам ли дума, нищо не е в състояние да ме спре да изпълня обещанието си. Освен смъртта. Вдигнах поглед към небето, където звездите започваха да гаснат.
— Обещавам — заявих аз. — А сега ми кажи къде, по дяволите, се намираш?
Изведнъж прозвуча приглушен вик, последван от трясък. Чух мъжки глас, след което настъпи тишина.
— Джен?
Не последва отговор. Погледнах дисплея на телефона. Броячът продължаваше да отчита разговора.
— Джен? — извиках аз.
Нищо.
Последва тихо изщракване и линията прекъсна. Механичен глас ме уведоми, че трябва да затворя, след което да набера отново номера. Затворих телефона и го пъхнах в джоба си.
Докато нощният вятър шумолеше сред клоните на дърветата, извадих пакет цигари от джоба на ризата си и измъкнах една. Запалих я с въгленче от огъня и се загледах невиждащо в мрака.