Взех малък клон от топола с дупка в горната част и нарези в долната и го оставих на земята. Под един от нарезите сложих малко плоско парче кора. В дупката пъхнах кръгла клонка, дълга трийсетина сантиметра. С помощта на малък еднометров лък навих тетивата около кръглата клонка. Взех парче дърво с размерите на чашка за шотове и го втрих усърдно в косата си, за да попие мазнината, насъбрала се през този дълъг и уморителен ден.
Оттук насетне всичко бе рутина: коленичих, настъпих чатала и използвах лъка като трион, а кръглата пръчка завъртях като бургия. След като го въртях в продължение на десетина минути и целият плувнах в пот, усилията ми бяха възнаградени с появата на дим. Продължих още малко и получих въгленче, което поставих върху парчето кора и внимателно отнесох до останалата част от „птичето гнездо“. Задухах, отначало по-леко, а сетне по-силно и по-продължително, докато не се появиха пламъци, които да обхванат цялото гнездо. Поставих го върху подготвените предварително клонки и продължих да бабувам на огъня, докато не се разгоря както трябва.
Обикновено с помощта на запалка и суха дървесина мога да стъкмя огън за минута-две. Този път ми отне повече време, но в случая се опитвах да впечатля Али.
— Не е зле — отбеляза тя.
Свих рамене, тайничко преизпълнен с гордост. Слънцето започна да залязва тъкмо когато огънят се разгоря хубаво и оранжевочервените му пламъци се устремиха към небето, обагрено в същия цвят.
Извадих няколко консерви от голямата си раница, а също и малкия несесер, в който държах подправките. Когато огънят започна да догаря, поставих върху въглените чугунена тенджера с капак, от онези, които наричат холандска фурна. Изсипах в нея тиквено пюре, пилешки бульон и мащерка, докато Али наблюдаваше действията ми с интерес. Изглеждаше спокойна, седеше опряла лакти на коленете си и длани под брадичката си. Отблясъците от огъня обагряха краката й в наситени оранжеви нюанси.
— Какво ще ядем? — попита тя, докато душеше миризмата, която се издигаше над огнището.
— Супа от тиква. — Надзърнах в хладилната чанта и извадих две бутилки. — Какво искаш? Вино или уиски?
— Не си падам по твърд алкохол — отвърна тя, без да откъсва поглед от пламъците.
— В такъв случай вино — заключих и порових в чантата за тирбушона, който не бях виждал доста отдавна.
Намерих го все пак, отворих бутилката и й налях в пластмасова чашка. Моята напълних с уиски. Защо не, помислих си. Трябваше да спра алкохола, но моментът не ми се струваше подходящ. Подадох на Али нейната чаша. Тя я взе с усмивка, а аз разбърках супата и добавих малко сушен лук. Сетне отпихме мълчаливо от чашите си, докато наблюдавахме огъня и слушахме песента на птиците и шумоленето на вятъра по върховете на боровете.
Луната изгряваше на изток. Отпивахме от питиетата си. Чуваше се само прашенето на огъня.
— Ланс няма да остане доволен, че го търсиш — заяви Али, която следеше с поглед искрите от въгленчетата, които политаха нагоре към нощното небе. — Ще се ядоса още повече, когато отведеш федералните при него. Ако изобщо го намерим, разбира се.
— Що се отнася до това „ние“…
— Имаш нужда от мен, Бар.
— Имам нужда да намеря сестра си. А ти няма да ми помогнеш да го направя. С теб ще трябва да се тревожа за още един човек.
Али спря да рови в огъня и ме изгледа по начин, който означаваше: престани да се държиш с мен като с малко дете.
— Мога да се грижа за себе си, Бар!
— Аха.
Вперихме поглед един в друг. Двама еднакво упорити млади хора, попаднали в патова ситуация. Изминаха няколко секунди, преди Али да наруши тишината:
— Какво каза сестра ти? Какво каза, че те разтревожи толкова много?
Вдигнах поглед от пламъците.
— Накара ме да й обещая, че ще дойда. Каза, че някакъв тип се опитва да я убие. Когато е надрусана, може да наговори страшни небивалици, но този път не ми звучеше дрогирана. Разговорът обаче приключи, преди да науча нещо повече.
— Сигурен ли си, че точно Ланс я държи?
— Или е при него, или той знае при кого е. Все тая.
— Ще го намерим — каза тя. — Знаем откъде да започнем.
Изсумтях. Пак това „ние“.
Али явно долови скептицизма ми.
— Знам как изглежда Ланс. А повечето хора нямат дори представа. Затова използва толкова много посредници. Ако го намериш без мен и се окаже, че е скрил Джен някъде, откъде ще знаеш дали си хванал когото трябва?