Седнах на съседния стол и тя ми подаде топла гофрета. Тъкмо облизвах лимоновия топинг от пръстите си, когато видях изражението й да помръква.
— Смяташ ли, че сме загазили, Бар?
— Защо?
— Избягахме от федералните. Това не е ли престъпление?
— Съмнявам се — отвърнах й. — Не мисля, че се интересуваха от нас. В противен случай щяха да ни настигнат и да ни спрат още в самото начало. Очакват от нас да ги отведем при Ланс.
— Сигурен ли си?
— Не.
Наистина не бях сигурен. Просто се опитвах да разсъждавам логично.
Събрахме багажа и потеглихме след по-малко от час. Останах впечатлен от уменията на Али в това отношение. Действахме като добре сработен екип и макар да не разменяхме и дума, поставяхме всяко нещо на мястото му в раниците и ги товарехме в пикапа. Днес тя се усмихваше малко повече от вчера, сякаш партньорството ни поставяше началото на нещо чудесно. Надявах се да е така.
Али се настани на предната седалка с намерението да се наслади на гледката, докато пикапът се спускаше по черния път, който слизаше от планината. Смъкнахме се с много друсане до мястото, където поточето, покрай което бяхме тръгнали, се вливаше в по-голямо, а то на свой ред водеше към Райфъл. Отбих на един по-широк участък, изключих двигателя и позвъних на Хуан в Ривърсайд. Не остана очарован от поредната ми молба за помощ, но заяви, че има някои връзки в Райфъл. Обеща скоро да изпрати Чопо.
— Сега искам да проведеш един разговор — казах на Али.
— На кого трябва да се обадя?
— На Спайк. Кажи му, че съм те зарязал в Райфъл, а ти искаш да се върнеш на работа. Много съжаляваш, много си уплашена, не знаеш какво да правиш.
— Защо?
— Никой от нас няма представа как изглеждат хората му в Райфъл. Предполагам, че Спайк ще изпрати някой да те вземе. Ще си уговорим среща. Когато пристигнат, ще убедя някой от тях да се разприказва.
Али поклати глава.
— Мога да позвъня на Брент и да му изнеса това представление, но не мисля, че ще се върже. По-добре ти му позвъни, кажи му, че ти е дошло до гуша от мен и ще ме оставиш в Райфъл, ако иска да дойде да ме прибере. Представи го като двойна игра, все едно аз не подозирам нищо и те чакам да се върнеш, а ти всъщност ме използваш като откуп, за да се отървеш от преследване.
Засмях се.
— Имате опасен ум, госпожице Мартин.
— Брент не разбира друга мотивация освен егоизма — усмихна се тя. — Освен това не искам да му слушам глупостите.
Али ми подаде мобилния телефон.
Когато се свързах с Брент, той реагира по предсказуем начин — заплаши ме с всяка бавна и мъчителна смърт, за която ограниченият му мозък се сети. Списъкът не бе особено дълъг.
— Какво каза? — попита Али с усмивка.
— Обичайните любезности. Но обеща да изпрати някого. — Взех ключовете и й ги подадох. — Мислиш ли, че можеш да караш пикапа?
— Разбира се. Мога да карам всичко, което има колела. Защо?
— Оттук нататък ще трябва да импровизираме, и то доста. Може да се наложи да шофираш. Ще бъде добре да натрупаш малко опит с пикапа.
Тя сви рамене в знак на съгласие.
— Добре. Запомни, че този автомобил е прекалено своенравен. Предницата е разбита, амортисьорите са сдали багажа, а карбураторът и спирачките няма да изкарат дълго. Ще се справиш ли?
— Да си сменим местата и ще видиш.
Така и направихме. Когато си сложихме коланите и потеглихме, тя показа, че не си хвърля думите на вятъра. Нагласи си първо седалката, като я придърпа напред, по-близо до волана, но след това показа, че не отстъпва на нито един шофьор, с когото се бях возил. В интерес на истината, спусна се толкова бързо по черния път, че в един момент стиснах здраво предпазния колан.
— Уплаши ли се? — попита ме тя.
— Не за мен, а за пикапа. Ще трябва да издържи, докато стигнем до града.
Смехът й прозвуча по-звънко и по-женствено от обикновено.
Излязохме на асфалта. Упътих я как да стигнем до Райфъл. Тя намали скоростта. Качихме се на магистралата и потеглихме на юг. Подминахме няколко ферми, преди Али да ме погледне и да попита:
— Откога не си виждал Джен?
— Прекалено дълго.
— Откога не си говорил с нея?
— Ако не броим последното й обаждане? Прекалено дълго.
— Защо?
— Бях зает да помагам на куп други хора.
— Да не си работил в болница или нещо подобно?
Наистина бях работил в болница по едно време в Мтабила, лагера на бежанци от Бурунди, който бяха организирали в Танзания, но не й казах.
— Помагах на добри хора да се отърват от лоши хора — в Африка, Южна и Централна Америка, после в Мексико…