— Имаш ли по-добра идея, господин Престъпен ум?
Чопо се замисли за миг, после каза:
— Ще използваме телефона на хлапето. — Извади от джоба си телефона с картите. — Нали момчето й е било гадже? Ще изпратим есемес от телефона му. Ще напишем, че иска да се срещнат тайно в задния двор.
Есемес? Това пък какво беше?
Чопо долови объркването ми.
— Господи Бар, все едно си дошъл от друга планета. Хората изпращат текстови съобщения с помощта на телефоните си.
Аз поклатих глава, а той ми показа търпеливо за какво става въпрос.
— Аха — отвърнах му.
Чопо предложи да отвлече момичето, докато го прикривам с пушката, затова отворих калъфа и се замислих за миг дали да използвам голямата „Холанд & Холанд“, калибър .375, или по-малката, калибър .22. Първата бе за лов на големи африкански животни — или за стрелба по хора, които не могат да бъдат спрени по друг начин, затова предпочетох по-лекото оръжие. Затворих калъфа и увесих бинокъла на врата си. После взех телефона на хлапето. Открих номера на приятелката му и показах снимката на Чопо. Той кимна и затъкна пистолета в колана си.
— Готов ли си? — попитах го аз.
Той кимна.
Прекосихме пътя и тръгнахме напред. Движехме се тихо и леко приведени. Спрях на петдесетина метра зад къщата и се скрих зад две големи хвойни.
— Ще чакам тук — прошепнах аз.
Чопо кимна и продължи бавно по склона, докато не се озова в подножието на оградата на Хефе. Аз легнах на земята и опрях в рамото си приклада на пушката. През оптичния прицел видях Чопо да вади пистолета си. Щурците свиреха силно в ухото ми, в далечината чух да се включва пръскачка в нечий двор. Без да свалям поглед от кръстчето в мушката, извадих бавно телефона си и натиснах бутона, с който изпратих съобщението, което бях написал по-рано. Изчаках няколко минути, изпратих го повторно и бях възнаграден, когато видях Чопо да се размърдва край оградата.
Както се бях надявал, дъщерята на Хефе излезе в задния двор. Ако не го направеше, нямах резервен план.
Останалото протече като в мъгла. Чопо се прехвърли през оградата, изрита здраво задната порта, бравата и изхвърча и той хукна надолу по хълма, метнал на рамо слабичко бяло момиче. Тичаше на зигзаг с огромни крачки, помъкнал пленницата си към мен.
През портата изскочиха двама мъже в костюми и хукнаха след него. Наблюдавах ги през оптичния мерник, видях ги да вдигат пушки и стрелях три пъти в бърза последователност. Единият мигом се свлече на колене и от гърдите му бликна кръв, затова насочих вниманието си към втория. Той успя да стреля, но аз натиснах спусъка още три пъти. Той падна по лице и се претърколи надолу по склона. Към този момент Чопо вече ме бе подминал, понесъл момичето, което не спираше да рита и пищи. Останах да наблюдавам задния двор още няколко секунди и когато не видях никой да излиза, хукнах след Чопо в мрака.
Докато тичахме през калта, събрала се на дъното на оврага, се зачудих какво, по дяволите, си бях въобразявал. Събитията се развиваха прекалено бързо и ескалираха до точка, от която нямаше връщане назад. Тук не беше Конго, Чили или дори Мексико. От гледна точка на закона това бе отвличане и убийство. От моя гледна точка ставаше въпрос за ответна реакция и средство за постигане на целта. Затова продължих да тичам приведен ниско и успях да настигна Чопо. Прозорците на съседните къщи започнаха да светват един по един.
Чопо отнесе момичето в изоставеното ранчо. Последвах ги и оставих пушката си на старата маса в кухнята. Прозорците бяха толкова мръсни, че бяха станали матови, а помещението миришеше на плесен и миши изпражнения. Единствената светлина идваше от фенерчето на Чопо. Момичето седеше на един разнебитен стол. Устата и ръцете му бяха завързани с тиксо. Не намерих сили да го погледна.
— Не можем да останем тук — заявих аз. — Съседите ще се обадят на ченгета. А и Хефе сигурно вече е повикал подкрепления.
Чопо кимна.
— Познавам една мацка, държи къща, в която отсядат наши момчета от Мексико.
— Да вървим тогава.
Погледнах най-сетне към момичето. Кафявите му очи бяха облещени от страх и започваха да се наливат със сълзи. Едва ли бе на повече от шестнайсет. Направих опит да се усмихна.
— Чуй ме, малката. Няма да ти направим нищо. Нуждаем се от теб, за да сключим сделка. Баща ти държи моя приятелка. Когато ми я върне, ще се прибереш у дома, без косъм да е паднал от главата ти. Ясно ли е? Кимни, ако ме разбираш.
Тя поклати глава нагоре-надолу, а раменете й увиснаха унило.