Събрахме нещата си, изведохме момичето навън и го настанихме на задната седалка, а багажа нахвърляхме отзад. Подкарахме бавно, отново по черните пътища и накрая се озовахме в паркинг за каравани, пълен с тунинговани спортни автомобили с ниско окачване и пикапи със скъсени каросерии и затъмнени стъкла. Чопо слезе и се запъти към един фургон. Затропа по тънката дървена врата и на прага й се появи огромна жена с кожа с цвят на кафе и пеньоар на цветя. Двамата размениха няколко думи, след което тя ни махна с ръка да влезем. Когато излязох от колата, жената угаси лампата над входа и мястото потъна в мрак.
— Нито дума, хлапе — прошепнах в ухото на момичето, докато го водех към фургона. — Всичко ще свърши много скоро.
То кимна и по бледото му лице потекоха сълзи.
Жената ни посрещна на прага и обгърна с едрата си месеста ръка раменете на момичето. Имаше кръгло лице с масивни челюсти и се усмихваше сърдечно.
Очите й обаче оставаха сериозни и в тях припламна майчинска грижа.
— Съжалявам за това, госпожо — казах аз. — Благодаря ви, че ни приемате след толкова кратко предизвестие. Ще се погрижите ли за нея тази нощ?
— Да — отвърна тя с дрезгав глас. — Няма проблем. Обичам гости. Вие също сте добре дошли. Можете да останете в едната стая, а аз ще наглеждам момичето в другата. Синът ми Хулио ще премести колата ви на сигурно място. Ако ви потрябва, той ще я докара обратно. Хулио!
В стаята влетя слабичко момче на не повече от седемнайсет. В ръцете си държеше айпод, а на врата си бе увесил слушалки. Майка му изкрещя нещо на испански и то хукна към вратата.
— Ще я взема с мен. Вие двамата останете тук.
Тя поведе момичето по тесния коридор, който тръгваше от кухнята. Месестата й ръка увисна на рамото му като огромен шал от целулитна плът. Заговори му тихо и успокоително:
— Всичко е наред, скъпа, това са някакви глупави мъжки истории. Те не разбират нищо. Ще те настаня в една специална стая. — Гласът й започна да заглъхва. — Ще бъдеш заключена, но ще разполагаш с всичко необходимо…
Двамата с Чопо седнахме край малката дървена маса. Фургонът бе доста стар, боята му бе опадала на обичайните места, но изглеждаше чист и поддържан. Всичко в кухнята бе измито неотдавна, чиниите бяха подредени, а масата — чиста. Отнякъде се появи пухкава жълтеникава котка, която се отърка в крака ми и измърка силно. Посегнах да я погаля и попитах Чопо:
— Коя е тя?
— Котката ли? Нямам представа. Що се отнася до нашата домакиня, името й е Нита. Леля е на един приятел. Помага да крием хора, понякога такива като мен, от ченгетата, друг път цели семейства от имиграционните власти. Доста е добра.
Кимнах. В този момент Хулио се върна и седна на единственото канапе в дневната, разположено точно срещу големия телевизор. Взе дистанционното и започна играе някаква видеоигра, без да ни обръща никакво внимание. Малко след това се появи Нита, затвори вратата след себе си и я заключи.
— Много е уплашена, но поговорих с нея и смятам, че ще се оправи. Искате ли да приготвя нещо за ядене? Изглеждате ми гладни.
Бях готов да приема предложението й. Свалих шапката си и я окачих на облегалката на стола. Чопо обаче каза:
— Не, благодаря.
— Добре, кажете ми, ако размислите. Стаята ви е първата вляво по коридора. Ако ви се допуши, излезте в задния двор. Потрябва ли ви нещо от колата, кажете на мен и Хулио ще ви го донесе, става ли?
Когато излязохме навън, Чопо попита:
— Искаш само Алвис, нали?
Той запали цигара и дръпна силно.
— Да. Ще направим размяната, а после ще потърся друг начин да го открия. Но ще го открия. Непременно. Сестра ми е при него.
— В такъв случай Хефе е мой.
Това не беше въпрос.
— Целият е твой — отвърнах му. — Не мисля, че ще измъкна някаква полезна информация от него.
Много ми се пушеше, затова си позволих да запаля една цигара. Само една. На следващия ден щях да ги откажа.
— Човече, те убиха Цезар! Прибави това към списъка с мръсотии, които направиха, откакто отнеха бизнеса от Алехандро, и ето ти война.
— Разбирам. Остави ме първо да измъкна Али, после можеш да правиш каквото си искаш.
— Тази chica означава нещо за теб, така ли?
Разбира се, че беше така. Но не бях мислил за нея по начина, който Чопо предполагаше. Е, признавам, че може и да бях мислил по този начин. Искам да кажа, че понякога поглеждах към нея и откривах, че ми е трудно да извърна очи.
— Така е — каза Чопо, който не се нуждаеше от потвърждението ми.
Смених темата.
— Виж какво, Чопо, днес вече два пъти пое риск заради мен. Няма да го забравя. Веднага щом направим размяната утре, ще те отърва от присъствието ми и ще ти дължа услуга, която можеш да поискаш по всяко време. Искам да го знаеш.