Али като че ли се канеше да възрази, след което размисли и чертите й се отпуснаха.
— Да, добре… благодарна съм ти, че дойде за мен.
Продължихме в същата посока още петнайсетина километра, когато Али изведнъж каза:
— Отбий там!
— Защо?
— Трепериш целият — отвърна тя. — Освен това съм по-добър шофьор. Можеш да ме упътваш накъде да карам.
Беше права. Не бях забелязал, че адреналинът ми не е спаднал, а и честно казано, не бях кой знае колко добър шофьор. Затова слязох от колата, Али стори същото, а Кейти седна отпред. Щях да се возя сам на задната седалка и можех да изпъна крака. Когато Кейти се настани на мястото до шофьора и затвори вратата, Али се приведе към мен и прошепна:
— Отиваме в Ледвил.
— Защо?
— Ланс приготвя дрогата именно там. Един от онези идиоти с беемвето се изпусна пред мен. Спомена, че е бил там. Някакво място в горите край Ледвил, същинска малка крепост, скрита сред планините.
Почувствах се като хрътка, надушила следа. Осъзнах, че това е шансът ми да открия Джен.
— Браво! — похвалих я.
Когато лицето на Али не грейна така ярко, както бях очаквал, попитах:
— Ей, добре ли си?
Не я попитах как е накарала онзи тип да каже това.
— Да — отвърна тя и отвори шофьорската врата. — Удариха ме два-три пъти, но нямам счупени кости. Свалих един на земята в депото, преди да ме халосат по главата. Виж!
Тя ми показа ожулените си кокалчета на ръката.
— Браво — отвърнах аз и се излегнах на задната седалка на джипа.
— Къде отиваме? — попита Кейти.
— Бар? — изви въпросително глас Али и включи на скорост.
Засега не исках да отиваме в Ледвил.
— Тръгни на север. Ще заобиколим през планините, ще оставим нещата тук да поутихнат, ще качим Кейти на автобуса и ще тръгнем към мястото, което спомена.
Али кимна и отново се включихме във върволицата от тежки камиони и бели пикапи по магистралата. Когато джипът започна да гълта километрите, Али погледна към Кейти и се усмихна.
— Значи успя да се запознаеш с прочутия Клайд Бар, а?
15
Така се започна. С всяка изминала минута разговорът им ставаше все по-приятелски и по-интимен. Скоро си приказваха така, сякаш се познаваха от деца. Али свали маската на кораво момиче и се превърна в по-голямата сестра, която закриля по-малката. Не я бях виждал в тази роля, но трябва да призная, че й отиваше.
Продължихме на север по тясно двулентово шосе.
Положих усилия да следя пътя и заобикалящата ни природа, докато двете млади дами споделяха преживените беди. Темите се сменяха една след друга, но неизменно се въртяха около един основен лайтмотив: мъжете.
Сюжетът явно бе неизчерпаем: проблеми с мъжете, мъжете, които се опитваха да забравят, глупостта на мъжете, жестокостта на мъжете… Седях на задната седалка и се чувствах като жертва, принесена на олтара на половите различия. И макар да не бях съгласен с укорите и обвиненията, бях принуден да призная, че са прави поне в едно отношение: мъжете наистина са склонни да създават бъркотии.
Докато момичетата продължаваха да бъбрят, джипът ни полагаше сериозни усилия, за да изкачи склоновете на Рио Бланко. Накъдето и да погледнехме, пред нас се простираше любимата ми дива пустош. Върховете в далечината — Хогбек и Роун — събудиха у мен детски спомени. На тринайсет започнах да шофирам и да обикалям планините и пустините около Джънкшън и да осигурявам прясно месо за трапезата. Мама работеше като сервитьорка, но парите, които се опитваше да разпредели между поредния си приятел и четирите си деца, не стигаха нито за едните, нито за другите. Затова подпомагах семейния бюджет с лов. Беше незаконно, разбира се — и шофирането, и бракониерството, — но ние се нуждаехме от тази храна. Това постави началото на професионалната ми ловна кариера.
В началото беше трудно: скитах сам из планините и овладявах изкуството да оцелея сред дивата природа без чужда помощ. Гръмотевични бури, скални срутвания, слаби шофьорски умения и недоразвито чувство за ориентация — все неща, които едва не сложиха край на живота ми.
Сега обаче ми се струва, че онези години са били изпълнени и с друг смисъл — не ставаше въпрос единствено за храна, а за своеобразно бягство. Обичах много да чета и героите ми по онова време бяха все хора, които живееха в планините като прочутия трапер Хю Глас, ловеца и изследователя Джим Бейкър и пътешественика Джон Колтър от експедицията на Луис и Кларк. Те принадлежаха на съвсем друга епоха. Аз също, предполагам.
Прогоних спомените и се върнах към настоящето само за да чуя как Али и Кейти обсъждат принципа на работа на двигателите с вътрешно горене и автомобилите. Али обясняваше как би могла да оправи стотиците проблеми на джипа, а Кейти попиваше думите й и споделяше плановете си да стане майстор готвач, когато порасне.