Тогава се появи мама. Очите й бяха подпухнали, а дрехите й раздърпани. Заяви, че трябва да изпуши още една цигара. И тя за пръв път видя Пакстън да удря дъщеря й.
Останалото се случи като в мъгла. В продължение на много години се опитвах ту да си припомня, ту да забравя случилото се.
Мама изкрещя и се хвърли върху Пакстън. Джен блокира желязото с ръка, заби нокти в лицето му и го раздра, но получи втори удар, този път в главата. Тя падна.
Докато правех опити да се изправя на крака, мама го биеше с юмруци, удряше му шамари, дърпаше му дрехите. Джими се опита да се усмихне, но беше прекалено пиян. Взех пушката, стиснах здраво цевта и стоварих приклада върху врата му. От удара Пакстън залитна към закачалката за дрехи в коридора.
Късметът обаче ми изневери. Адреналинът в организма на Джими явно надделя над алкохола и той се втурна към мен. Този път не залитна и ме удари така, както никога не ме бе удрял. Издържах няколко секунди, след което мракът ме погълна.
На следващата сутрин се събудих с главоболие, каквото никога не бях изпитвал. От мястото си на пода видях Джен. Още не бе дошла на себе си, а лицето й бе покрито със засъхнала кръв. Лежеше под дупка с размерите на главата й в преградната стена от гипсокартон. Огледах останалата част от помещението и видях мама до вратата.
Не бях виждал човек в такова състояние.
Подът пред вратата бе застлан с парче линолеум. Там събувахме обувките си. По принцип бе жълтеникав, но сега бе почернял. Покрит с кръвта, която бе изтекла от пробития череп на мама. Стените и таванът на кухнята и предната врата бяха покрити с алени пръски. Къщата вонеше на урина и изпражнения, повръщано и кръв. Догади ми се и на свой ред повърнах, по-болезнено и по-продължително и от всеки друг път.
Когато най-сетне успях да се изправя на крака, проверих пулса на Джен. Беше жива. Нямаше смисъл да проверявам пулса на мама. Никой не може да оцелее, когато главата му изглежда като премазана от стадо бизони. След като се съвзех от шока и избърсах сълзите си, позвъних на 911. После претърсих къщата за Пакстън.
Нямаше и следа от него.
Джипът спря и това ме извади от унеса.
— Къде сме? — попитах аз, изправих се и нагласих шапката си.
— Мийкър, ако се вярва на пътните табели — отвърна Али. — С Кейти умираме от глад. Имаш ли пари?
Извадих пачка банкноти, отделих от нея две двайсетачки и ги връчих на момичетата, след което огледах мястото. Бяхме спрели на малък паркинг в малък град, вероятно пред един от малкото магазини за хранителни стоки в него.
Магазинът бе отрупан с камари нездравословна храна — колбаси, чипс, мъфини и шоколадови десерти, лишени от каквито и да било хранителни вещества, но за сметка на това пълни с какви ли не химикали. Прочетох съставките, вложени в част от тях. Бутилхидрохинон, хидрокситолуен, натриев бензоат… Не можех да ги произнеса на глас и нямах представа какво причиняват. Не бях сигурен дали хората, които ги влагаха в тези храни, имаха представа от това. Няма да се учудя, ако след двайсет години ни връхлети вълна от някакво ново онкологично заболяване, което лекарите да припишат именно на някоя подобна съставка с труднопроизносимо наименование. Избрах сушено месо, голяма чаша кафе и мариновано яйце. Платих и застанах до вратата в очакване на момичетата.
Забелязах две чисти маси до машината за кафе. Край тях седяха няколко възрастни мъже, които разговаряха, спореха, ругаеха. Високите им старчески гласове кънтяха из магазина. Не обърнаха никакво внимание нито на мен, нито на момичетата. Такива групи са обичайна гледка за всеки малък град. Възрастните мъже се събират отделно от жените, на които поверяват цялата домашна работа. Другаде тези старци щяха да се превърнат в ключов елемент от местното общество и да се радват на голяма почит. Тук обаче те седяха в кафенето до бензиностанцията и никой не им обръщаше внимание. Докоснах периферията на шапката си, когато минах покрай тях.
Али поведе Кейти из магазина и двете напълниха кошниците си с всевъзможни боклуци. Наложи се да извадя още два долара, за да платя за отвратителната храна, които изсипаха на касата. Излязохме навън, напълнихме резервоара на джипа и се върнахме на шосето. Мийкър изглеждаше приятно, спокойно място. Срещнахме малко коли по пътя, предимно очукани фермерски пикапи, които теглеха ремаркета, пълни с животни. Не видяхме пешеходци.
Бях прочел някъде, че навремето по тези земи си давали среща различните кланове на племената юти, корави планинци, които обитавали Скалистите планини и Юинта. После правителството направило опит да ги изсели, открило филиал на Бюрото по индианските въпроси и се опитало да накара войнствените ловци да се заемат със земеделие и оран.