— Искаш ли да го направя?
Сведох поглед.
— Не, но…
— Виж какво, Бар. Ако можех да ти обясня защо останах, щях да го направя. Може да ми харесва начинът, по който един брат се притичва на помощ на сестра си и се опитва да я измъкне от лапите на големия лош вълк. Никога не съм имала брат… или сестра. А и Джен, макар да знам много малко за нея, ми изглежда свястно момиче. Може да си мисля, че ще изкарам малко пари от тази история. Ланс е достатъчно богат. А ти ми изглеждаш изпълнен с решимост. А може и да ми се струваш… интересен. От известно време водя доста скучен живот.
— Искаш да кажеш, че си приличаме — заявих аз, като едва успях да потисна усмивката си.
— Да не отиваме толкова далече, Бар. Доста си… нееволюирал. Да речем, че ми е интересно как ще свърши филмът, озаглавен „Клайд Бар“.
— И на мен също — отвърнах, изпълнен с известна боязън.
— Във всеки случай няма да ти позволя да откраднеш кола, а тази, с която разполагаме, е извън строя. Предложения?
Завъртях се бавно и огледах града.
— Предлагам да се настаним в мотела от другата страна на шосето и да си починем. Да вземем душ. Може дори да намерим някое по-приятно място за вечеря от „Макдоналдс“.
— Смяташ ли? — попита Али, но прие предложението ми.
Щом се настанихме в стаята, Али грабна раницата си и влезе в банята. Докато тя се къпеше, обиколих набързо мотела и огледах за потенциални опасности. Не открих такива — в края на краищата това беше Стиймбоут, САЩ, а не Хуарес, Мексико, — но старите навици умират трудно.
Когато се върнах в стаята, бях изненадан от появата на една съвсем различна Али. В раницата си бе намерила място и за малка черна рокля, която стигаше до средата на загорелите й добре оформени бедра. Палавото V-образно деколте се спускаше дълбоко между гърдите. Косата й лежеше върху едното рамо, събрана в стегната плитка.
— Чудесно — казах аз.
Полагах огромни усилия да не я зяпам, но не се справях особено добре със задачата си. Зачудих се защо ли е взела толкова непрактична дреха. Нима всяка жена слага в раницата си вечерна рокля? Като се замислих обаче, взе да ми изглежда логично. Върху тялото й подобна рокля се превръщаше в оръжие.
— Трябва да си вземеш душ — посъветва ме тя. — Налягането е достатъчно силно. А ти вониш.
Изтърках се здраво под душа, за да изчистя кръвта на Чопо от тялото си, и се замислих за семейството, а това ме върна към една сутрин месец след като погребахме мама.
Както обикновено, бях приготвил закуска и за Джен: кафе, яйца и месо от дивеч, останало от вечеря. Хранех се сам на евтината пластмасова маса, четях книга, която бях взел от библиотеката, и чаках сестра ми да излезе от ужасно разхвърляната си стая и да се присъедини към мен. Тя обаче не го направи. Довърших страницата, която четях, излапах остатъка от закуската си и отидох да я събудя. Стаята беше празна.
На неоправеното легло лежеше смачкана жълта бележка. Прочетох я, мигом разбрах, грабнах раницата си и хукнах навън. По това време полицията вече се бе отказала да търси Пакстън. Трагедиите сред белите бедняци привличат нищожен интерес, малко по-голям от тези сред малцинствата. Двамата с Джен се явихме пред съда два пъти, когато се опитаха да ни включат в системата за временно настаняване на непълнолетни, но в крайна сметка прецениха, че сме достатъчно големи, за да живеем сами.
В бележката си Джен пишеше, че е открила Пакстън и ще наблюдава мястото цяла нощ, за да види дали ще се появи. Изминах пеша трите километра и открих малката й тойота в мръсна уличка зад къща, построена през шейсетте. Двайсетина минути по-късно мръсникът излезе в задния двор и запали цигара.
— Това е къщата на майка му. Живее при нея — прошепна Джен, докато се криехме зад арматурното табло на колата й. — Да повикаме ли ченгетата?
— Не — отвърнах аз и изложих плана си.
План, който отново щеше да промени живота ни.
Петнайсет минути по-късно приключих с душа, подсуших се и се опитах да прогоня стегнатото тяло на Али от мислите си. Облякох риза и джинси, след което вчесах разрошената си брада и непокорната си коса.
През това време Али лежеше на леглото и четеше. Когато излязох с накуцване от банята, тя седна.
— Бре, бре! Изглеждаш почти като човек.
Държеше в ръце книга на Хагард, един от романите, които бях прочел поне двайсет пъти.
— Благодаря — отвърнах аз. — Какво означава тази рокля?
— Върнахме се в цивилизацията. Така се обличат хората, които се хранят в истински ресторанти, а не в „Макдоналдс“.