След продължително обсъждане избрахме грил ресторант с изглед към реката. Али предпочиташе мексиканска кухня, но след като й обясних къде съм бил последните три години и каква храна съм бил принуден да ям, отстъпи. Тръгнахме пеша, за да пораздвижим схванатите от дългия престой в колата мускули. Не бяхме изминали и една пресечка, когато тя забеляза накуцването ми, което бе станало още по-отчетливо.
— Ще стигнеш ли?
— Добре съм.
Положих усилия да вървя нормално, но зле излекуваните сухожилия около коляното се отпуснаха едва след като изминахме два-три километра.
— Днес ли се случи? Докато отвличаше и убиваше хора? — попита тя.
Опитваше се да го прикрие, но забелязах едва доловими признаци на тревога. За пръв път проявяваше загриженост към мен.
— Стара история. Кракът ми се схваща, ако не се движа дълго време.
— Как стана? — попита тя, когато свихме зад ъгъла и тръгнахме по крайбрежната алея, която следваше извивките на реката.
Бучащите бързеи, ромолящите плитчини и уханието на мъх, изпълнило въздуха, оправиха настроението ми, затова реших да й кажа истината.
— Бях в Африка, работех като ловен водач. Ранен бивол ме прободе в крака, клиентите се разбягаха и ме зарязаха в безсъзнание. Останах да лежа през целия ден. През нощта една хиена дойде и ме захапа, но дойдох на себе си и я застрелях. Двама селяни се натъкнаха на мен на следващия ден, а местната медицинска сестра заши раната и спря инфекцията. Извадих късмет.
— Не ми изглежда да си извадил късмет.
Али продължаваше да ме наблюдава с известно опасение, но и с още нещо. Интерес? Приближавахме ресторанта и щом долових аромата на печено месо и подправки, устата ми се изпълни със слюнка.
— Запазих крака си — отвърнах с неловка усмивка.
Когато влязохме в ресторанта, чийто интериор залагаше изцяло на огледала и дървена ламперия, поръчах най-голямата пържола в менюто. Али се спря на китайски спагети с тофу. Каквото и да беше това.
По мълчаливо съгласие поддържахме лек, неангажиращ разговор и се впуснахме в игра, чиято цел бе да си представим какво ли работят хората около нас. Али се оказа по-добра от мен. Забелязваше дребни, но важни подробности, свързани с бижутата или дрехите на посетителите, дори с начина, по който сгъваха салфетките си, и създаваше уникални истории, основани именно на подобни детайли.
— Ти печелиш — заявих аз. — Историите ти са по-добри, а и забелязваш неща, които дори Шерлок Холмс би пропуснал.
— Доста време си прекарал далече от цивилизацията, Бар — напомни ми тя. — Забавляват те елементарни неща.
— Точно обратното. Много съм придирчив даже.
Думите ми увиснаха във въздуха, останали без отговор. Секунди по-късно извадих петдесетачка от джоба си и я хвърлих на масата.
— Какво, няма ли десерт? — попита Али с престорено възмущение.
— Не. Трябва да вървим. Да се наспим, да се събудим отпочинали и да потеглим отново. Джен е някъде в планините и трябва да я измъкна от мястото, където я държат, каквото и да е то.
— О, боже!
Али присви очи и се вгледа някъде така напрегнато, сякаш се взираше в собствените си мисли.
— Какво има?
— Сетих се нещо… когато ме хванаха в депото за отпадъци.
— Нали каза, че са те ударили по главата и са те заключили в някакъв склад.
— Така беше. Бях замаяна и не чувах добре. Натикаха ме в склад, който се затваряше с метална ролетка. Но чух двама от онези типове да разговарят отвън. Единият не спираше да обяснява за Алвис. Спомена нещо за някакво момиче, което упоил и държал… трябвало му за нещо… за да влезе някъде.
— Защо не ми го каза по-рано?
— Едва сега се сетих. Може да съм била контузена по това време, но се кълна, че помня думите му. Когато спомена, че трябва да я измъкнеш, тогава се сетих, че те искат да се вмъкнат някъде.
— Сигурна ли си, че ставаше въпрос за Джен?
— Разбира се, че не. Но се връзва, нали? Мисля, че това е добра новина.
— Защо реши така?
— Ако Ланс се нуждае от Джен, всичко е наред… поне за известно време.
— Но докога?
Усетих, че свивам юмруци и ги отпускам. Исках да направя нещо. Али се пресегна и ме докосна нежно по ръката.
— Бар, тази вечер не може да предприемем нищо. На сутринта ще оправя джипа и ще тръгнем към Ледвил. А сега мисля да пийна още едно.
— Не знам… — отвърнах, тъй като не се бях отказал напълно от идеята да открадна кола и да потегля веднага към Ледвил.
— Хайде, Бар! Още едно питие! После ще се приберем в мотела и ще се наспим, става ли?