Аз оставих стреличката и пристъпих към масата на Дърдоркото.
— Какъв ти е проблемът? — попитах аз. На испански.
— Научете езика ни, тъпаци!
Той се захили и погледна встрани, за да види дали приятелката му го е чула. Беше го чула, но не изглеждаше особено впечатлена.
Направих нова крачка към двамата.
— И какъв е езикът ни, умнико? — попитах отново. На английски.
Той се засмя, малко неловко, тъй като никой не се присъедини към него.
— Американски — каза, след което се поправи. — Английски.
— Грешиш — отвърнах аз и отново пристъпих напред. — Тази страна няма официален език.
Нямаше какво да ми отговори. Затова напрегна огромните си мускули като котка, наежила козината си, и отсече:
— Хора като твоите приятели съсипват тази страна.
— Пак грешиш — отвърнах и прехвърлих още малко тежест на задния си крак. — Празноглави кресливи тъпаци като теб съсипват тази страна.
Той се усмихна.
— Тъпак ли ме нарече?
Това бе целта му — да предизвика някого, да провокира физически сблъсък, в който да излезе победител, и да се представи като герой в очите на своята възлюбена.
— И празноглав — поясних аз.
Беше едър — над сто и десет килограма и почти два метра — и най-вероятно бе участвал в бойни действия някъде по света. Бях готов да се обзаложа обаче, че съм попадал на далеч по-опасни типове от него. Не помръдна от мястото си, огледа се и видя, че никой не му обръща внимание. С изключения на приятелката му, която изглеждаше отегчена. Човекът или търсеше по-голяма аудитория, или се страхуваше, че някой може да е видял нещо, което да навреди на репутацията му. Не откри нито едното, нито другото, каза ми къде мога да вървя и седна на мястото си.
Приятелката му ме зяпна, сякаш бях въплъщение на сатаната, после се приведе и му прошепна нещо. Каквото и да се случеше вече, щеше да е по нейна вина. За щастие, едрият тип бе от онези, които обичат да се перчат, докато пият бира. Оставих Едуардо да подготви следващата игра на дартс и отидох до бара, за да си взема вода с резенче лимон.
Когато се върнах, видях, че играта на дартс е отишла по дяволите.
Едрият тип бе притиснал Хайме към стената, а месестите му пестници бяха усукали елегантната риза на приятеля ми. Крещеше нещо за крадци на работни места, които щял да изхвърли от бара. Едуардо бе изчезнал. Червенокосата се усмихваше, щастлива да види любимия си в действие.
Огледах заведението, но не открих Али.
Трябваше да я потърся. Това би било най-умната постъпка от моя страна. Най-рационалната. Да си тръгна. Да оставя едрия тип и Хайме сами да изгладят противоречията си и да се изнижа тихо и кротко. Цивилизованата част от мозъка ми — онази, която човек използва, когато играе билярд — ме умоляваше да го направя.
Аз обаче не обичам билярд, а дартс.
Грабнах една щека за билярд от най-близката маса и застанах плътно зад скандалджията.
— Пусни го — наредих му аз.
— Първо ще дам на приятеля ти един малък урок — отвърна гръмогласно той, — после ще се разправя с теб.
Не изчаках реда си.
Излях водата върху главата му и я изгледах как се стича на струйки по ризата му. Той пусна Хайме и се обърна. Озъби се и ми показа идеално белите си зъби.
В погледа му проблесна нещо, явно извършваше преоценка на ситуацията. Видя щеката, забеляза и начина, по който съм застанал, и планира действията си по съответния начин. Обучението или опитът му подсказваха, че трябва първо да влезе в обхвата на щеката. Затова се хвърли към мен, без да изрече нито дума.
Беше бърз и знаеше какво прави. Ако не бях готов, вероятно щеше да ме смаже от бой. Вместо да замахна обаче, вдигнах щеката и забих дебелия й край във вдлъбнатината точно под адамовата му ябълка. Атакувах го по същия начин, както воин от племето масаи би се изправил срещу лъв, и оставих инерцията му да довърши останалото.
Щеката се разтресе от удара и изпрати шокови вълни по ръцете и краката ми. Не помръднах от мястото си. Той отлетя назад, строполи се на пода, обхвана гърлото си с ръце и закашля. Част от мен видя в него ранен противник и пожела да го довърши, да стовари три-четири здрави удара в главата му и да си гарантира, че противникът няма да се надигне от пода. Можех и да го сритам един-два пъти.
Но не го направих. Не се намирах сред саваната, а на обществено място в центъра на оживен град.
Когато приятелката на едрия тип се втурна към нас, пуснах щеката на земята и си тръгнах, като се опитвах да се слея с прииждащата тълпа.