Открих Али сред зяпачите.
— Време е да си вървим — казах аз.
— Така ли мислиш?
Крачехме забързано по крайбрежната алея; бяхме прекалено притеснени от евентуалната поява на полицията, за да обърнем погледи към реката или да се насладим на приятните аромати, които долитаха с вятъра. Али, която вървеше пред мен, се обърна и ме изгледа укорително.
— Ти си идиот, Бар — заяви тя.
— Онзи обиди приятелите ми. Заслужаваше си го.
— Пазачите в зоопарка знаят ли, че си избягал?
Не отговорих, а само се опитах да следвам забързаното й темпо.
Върнахме се в мотела. Никой не ни проследи. Когато спрях да запаля цигара пред вратата на стаята ни, Али отново се нахвърли върху мен.
— Господи, Бар! Обясни ми само едно нещо: защо продължаваш да правиш неща, които могат да ти струват живота? Смъртта ли си търсиш? Не ти ли пука какво може да ти се случи?
Вдишах никотина и се замислих. Не, не си търсех смъртта. Просто, когато човек прекара прекалено много време на място, изпълнено с какви ли не ужаси, губи представа за някои неща. Губи и егото си. Затова, когато хората се нуждаят от помощ, той си казва: „Защо не? Какво имам да губя в сравнение с останалите?“. А когато наистина пет пари не даваш, това ти позволява да действаш на по-високо и по-бързо ниво. По ирония на съдбата именно обстоятелството, че не ми пукаше какво може да се случи, ми позволяваше да оцелея.
— Не знам — отвърнах аз и свих рамене.
— Глупак! — наруга ме Али, въздъхна и влезе в стаята.
Допуших цигарата си, влязох вътре и се излегнах на свободното легло до вратата. Свих се под студените завивки и се почувствах по-самотен от когато и да е.
18
Мобилният ми телефон ме събуди с пронизителна електронна мелодия. Слънцето бе започнало да наднича между изпокъсаните мръсни завеси. Накарах апарата да замлъкне, като го запратих в стената, ядосан, че ме е измъкнал от покоя и липсата на сънища. Притъпеният разум и обърканите чувства, които съпровождат нощта след поемането на обилно количество алкохол, се бяха развихрили с всички сили и не ми позволяваха да изпитвам само гняв и похот.
Погледнах към другото легло. Али лежеше по гръб, а завивките й бяха смъкнати до половината. Не бе съблякла черната си рокля. Бе протегнала ръце над главата и бе разтворила широко крака. Приличаше на момиче, което се опитва да очертае тялото си в снега. Придърпах роклята надолу, за да не се изкуша да я събудя. Едва след това си взех душ, облякох се, взех си якето и шапката и отворих вратата.
Навън слънцето се бе изкачило високо над хоризонта и градът започваше да се събужда. Седнах край една бетонна маса и се загледах в птиците, които прехвърчаха наоколо. Гарвани, врани и скорци се боричкаха за отпадъците от препълнените кофи за боклук. Високо над телефонните стълбове катеричките изпълняваха невероятни акробатични номера въпреки несъмнената им затлъстялост. Утринният въздух донасяше миризма на влажни листа, които гниеха на купчини под дърветата. Бях заобиколен от достатъчно дива природа дори в това туристическо градче, за да запазя разума си здрав, но въпреки това копнеех да се озова колкото се може по-далече от всички тези сгради, автомобили, хора. Скоро, много скоро, обещах си аз.
Извадих телефона и проверих пропуснатите разговори. Пишеше „скрит номер“, но който и да беше, щеше да се обади отново, ако беше важно. Надявах се да е Джен.
Преодолях желанието да запаля цигара и направих опит да си припомня събитията от предишната вечер. Танцувахме, после се спречках с оня тъп расист. Али ми се ядоса. Колкото и да ми се искаше да я събудя, за да потеглим по-бързо, нямах желание да измина в компанията на толкова кисел и начумерен шофьор онези двеста-триста километра, които ни оставаха.
Телефонът завибрира върху бетонната маса, завъртя се и затанцува в кръг. Погледнах дисплея. Скрит номер. Какво пък толкова, си казах и вдигнах.
— Бар.
— Бар, обажда се Ланс Алвис. Искам да ти кажа следното: трябва да престанеш да търсиш мен и сестра си.
Бре, бре, бре, самият Ланс Алвис.
— И защо?
— Защото, Клайд, започваш да ми пречиш на бизнеса. В момента той се нуждае от по-голяма дискретност, от по-голяма дистанция от хора, които се интересуват от местоположението му.
— Дадох обещание на Джен — отвърнах аз.
— Тя е съгласна с мен, че трябва да спреш да я търсиш. И се тревожи за теб, Клайд.
— Така ли? Дай й телефона тогава, за да изчистим това недоразумение.
— В момента не е тук с мен, но те уверявам, че е добре.