Преди шестнайсет години двамата с Мария седяхме в беседката. Бях обвил ръце здраво около кръста й, когато й съобщих, че заминавам. Тя не заплака, само ме погледна в очите и кимна. Знаела, че това е неизбежно, заяви тя. Разбирала, че изпитвам нужда да се махна от тук, да избягам.
Това ли правех през цялото време? Бягах? Захвърлих угарката, смачках я с крак, качих се в колата и подкарах към дома на Хуан.
Седях в задния двор на мръсен пластмасов стол, вдигнал крака върху хладилната чанта. Пиех „Бъдуайзър“ и се преструвах, че не се чувствам адски неловко.
— Мога да се опитам да ти помогна, но както вече ти казах, отдавна не се занимавам с тези неща — заяви Хуан.
Отпих от бирата.
— Що се отнася до това „ние“…
— Съжалявам, че не знаеше… Щяхме да те поканим, но никой нямаше представа къде си.
Сведох поглед към земята.
— Наистина — продължи той. — Не може да се сърдиш чак толкова! Нямаше те почти… Кога всъщност замина?
— Една година след като завърших гимназия — отвърнах аз.
Хуан поклати глава.
— Шестнайсет години. А сега какво, ще ме удариш или ще ми изпиеш цялата бира?
— Ти щастлив ли си? Тя щастлива ли е? — попитах аз.
— Разбира се. Особено сега. Децата пораснаха, вече тичат из двора, а тя завърши училището за медицински сестри. Аз получих повишение в сервиза.
— Това е най-важното. — Пресегнах се към хладилната чанта за нова бира и отворих следващата „Бъдуайзър“. — Мислех, че вие пиете само „Корона“.
— Тази конска пикня? Сигурно си мислиш и че ядем бурито по три пъти на ден?
— Не ядете ли? — учудих се аз.
Хуан се засмя.
— Е, точно тази вечер ще ядем бурито.
В този момент от къщата излезе Мария. Носеше картонени чинии, отрупани с храна, над която се стелеше аромат на кимион и черен пипер. Около буритото кръжаха мухи. Избегнах погледа й. Вместо да я погледна, забих очи в бирата си. Двамата с Хуан зачуруликаха някакъв любовен сонет на смесица от испански и английски. Говореха толкова бързо, че не схванах всичко. Благодарих й, но тя не ми обърна внимание и се прибра вътре. Проследих с поглед безмълвното й оттегляне. Опитах се да си представя едно несъстояло се минало.
— Мога да позвъня на братовчедите — предложи Хуан. — А също и на братята ми. Те продължават да се занимават с това. Ще видя какво ще научат.
Кимнах, без да обръщам особено внимание на думите му. Къща, деца, работа… Те живееха американската мечта, същата, на която можех да се наслаждавам и аз, ако бях останал.
— Ще ти се обадя — обеща Хуан.
— Добре — отвърнах и изпих бирата си до капка.
Когато приключих, смачках кена и го захвърлих в желязната кофа, оставена за тази цел. После се изправих и заявих:
— Благодаря. И… ъъъ… кажи на Мария, че е все така красива.
3
Слънцето се скри зад хоризонта, докато карах по междущатската магистрала към Клифтън. В огледалото видях как умореното старо кълбо се скрива зад скалите и пясъците, покрива главата си с виолетово-розово одеяло и накрая угасва светлината. Щеше да измине известно време, преди луната да заеме мястото му. Бях свалил и двата прозореца и усетих колко бързо пада температурата. Нещо съвсем обичайно за пустинята. Духаше прохладен въздух, който започваше да навява миризмата на река и да прогонва тази на отровния бензинов смог, който ме бе измъчвал през целия ден.
Светлините на града искряха в мрака по-ярко от звездите и създаваха усещането, че светът се е обърнал с главата наопаки. Отбих от магистралата с подрънкване и проскърцване и спрях пред първия мотел, който се изпречи пред погледа ми. Беше оцелял от времето, когато пътуването с кола бе вълнуващо приключение. Дори името му напомняше за онази отдавна отминала епоха: „Странноприемница“. Фасадата бе покрита с тъмнокафяво дърво, а рекламна табела твърдеше, че мотелът разполага с всички модерни удобства като климатик и цветен телевизор. Такива места обичам.
Хуан звънна малко след като се бях настанил и разопаковал багажа си.
— Разпитах тук-там — заяви той. — Открих някои неща. Които ми напомниха защо съм решил да не се забърквам. Помниш ли по-големия ми брат Алехандро? Ръководи една банда в Клифтън. Продават предимно марихуана и малко метамфетамини. Доскоро използваше едно заведение на Еф Стрийт и „Сюзан“. Казва се „Избата“. Сещаш ли се? Както и да е, преди около година в града се появил някакъв гангстер, бял, с много горили, и прогонил Алехандро от „Избата“.